Седемнадесета глава
май 1568 година
Свещеникът започна молитвата за начало на службата. Мадлен сведе глава и също започна да се моли. Молеше се за яснота. За яснота по отношение на чувствата си, по отношение на ролята на Луи в убийствата на Беатрис и стария Пиер.
Тя нямаше никакво желание да се отказва от него. Не и след екстаза, който беше изживяла. Но ако той искаше да й навреди? Най-малкото явно познаваше убиеца. Мадлен не разбираше нищо. Никога в живота си не се беше чувствала толкова объркана. И объркването й не стихваше от момента на срещата й с Луи в странноприемницата. Вече два месеца. За два месеца се беше лутала между доверие и подозрения към него и нито веднъж не беше пратила Габриел до „Златният бокал“ за писма от Конде.
Не беше търсила съвет и от кралицата. Ако й се довереше, с Луи щеше да е свършено, особено ако Катерина откриеше, че освен всичко друго той е отговорен и за смъртта на Беатрис. Но пък ако се довереше на Луи и се окажеше, че той все пак има нещо общо с убиеца, това можеше да й струва живота.
Междувременно беше взела предпазни мерки. Спеше с камата до себе си, а неотдавна беше слязла до подземията на Лувъра в алхимичната лаборатория на Катерина и беше откраднала оттам една от стъклениците с арсеник. Сега винаги я носеше със себе си. Един ден можеше да се окаже от полза.
В крайна сметка беше стигнала до извода, че ако онази вечер в „Златният бокал“ имаше отрова в себе си, щеше да я използва срещу спящия убиец.
След молитвата последва четене на Светото писание, но Мадлен не беше в състояние да се съсредоточи върху латинския текст. Вместо това разглеждаше мраморната статуя на Дева Мария и майка й, света Ана. Какъв покой ги изпълваше! Де да можеше и тя да постигне такова спокойствие. И все пак, нима наистина би предпочела тялото й да бъде сменено с хладен мрамор? Колкото и болка да й беше причинил копнежът й, тя не беше сигурна, че би искала да го избегне.
Мадлен беше обикнала тази църква. Сен Лю Сен Жил не беше популярна като Нотр Дам, Сен Жермен л’Оксероа или Сент Юсташ и това й допадаше. Тук човек можеше да намери покой и да се вглъби. Затова Мадлен беше опознала всички детайли на красивите мраморни фигури на Бюлан и гледката я изпълваше със същото спокойствие, с което и останалите ритуали в литургията.
Свещеникът запя градуала, хорът многогласно се присъедини като порой от небесни гласове и завърши с „Алелуя“ в името на Бог:
Surrexitpastorbonus
Alleluja,alleluja
Мадлен се остави музиката да я погълне. Мотетите и месите на Палестрина бяха красиви и чисти, а в момента й беше много по-лесно да слуша музика, отколкото да следва писаното слово. Логиката, мислите, разсъжденията — всички така добре познати и доскоро така солидни елементи на съществуването й — сега се бяха провалили. Тя цялата беше чувства и то такива, които бяха в рязко противоречие със светлината на логиката — до такава степен, че стомахът й беше постоянно свит, а облекчение не намираше никъде.
Искаше да е с Луи, но това беше невъзможно. Би било неразумно, безотговорно, дори опасно. А и той беше женен, макар и Мадлен да потискаше тази мисъл. Може би точно в този момент съпругата му Елеонор лежеше в прегръдките му. Мадлен трябваше да направи избор, веднъж и завинаги. Трябваше да спре да се вижда с него и да мисли за него — това беше единственото разумно решение.
Разум. Мадлен хвърли поглед към трансепта на църквата. Ако едната му страна е три метра, а другата — четири, значи диагоналът му е пет метра. Теоремата на Питагор — ето пример за разум. Но за какво й беше този разум сега? Последните два месеца мислите й се въртяха в кръг, размишленията й бяха безплодни и болезнени и тя не знаеше какво да прави. Беше пропиляла младините си за безполезни знания. Не беше научила нищо за истинския живот. Любовта й към Давид всъщност също е била плод повече на разум, отколкото на страст. В разговорите им е била влюбена, не в него.
Но в музиката, която слушаше в момента и която никога не си беше правила труда да изучава, имаше нещо истинско. Някакъв отзвук, някакво отражение на живота, което звучеше достоверно и можеше да изрази чувствата, които бяха завладели живота й.
Докато свещеникът четеше от евангелието, тя разглеждаше барелефите от алабастър. Не толкова изображенията на страданията Христови я поразяваха, колкото самият полупрозрачен бял алабастър. Изглеждаше крехък и фин, но по някакъв възвишен и недосегаем начин. Какво би станало, ако го удари? Дали ще разбие изящния образ и ще разкрие грозната истина? Или Господ ще покаже, че светът все още е солиден и подреден, че всеки човек трябва да намери и приеме мястото си в него? Изведнъж Мадлен наистина я обзе желание да удари нещо. Да направи нещо, каквото и да е, за да се облекчи.