През множеството премина някакво безпокойство, което прекъсна мисълта й. Свещеникът беше свършил с четенето на евангелието и затвори книгата, след което строго огледа паството и започна:
— Господ Бог казал на Соломон: понеже ти така правиш и понеже не спазваш моите заръки, които ти завещах, ще ти отнема царството и ще го дам на слугата ти.
Дълбокият басов глас на свещеника отекна из църквата.
— Така рекъл Господ Бог на Соломон, защото той като владетел не бил наложил правата вяра в земите си. Всички трябва скромно и покорно да отдадем Божието Богу, от най-низкия роб до най-високия владетел, и ако владетелят не може да го направи, тогава робът е по-ценен от господаря си. И Бог ще отнеме владенията на владетеля.
Свещеникът огледа събралите се богомолци.
— Днес също ни тормозят лъжепророци. Като змии тровят сърцата на хората и дълг на краля пред Бога е да посече тези лъжовни змии. Братя и сестри — нашият крал е дал позволение на калвинистките еретици да изповядват лъжовната си вяра! Ако те не бъдат спрени, царството Господно ще загине! Но сега ви казвам, както Бог казал на Йеремия за лошия съсъд: „И така ще направя Иудея и Йерусалим да опустеят, а народът им ще пада пред очите на враговете си и от ръцете им, а труповете им ще бъдат храна на небесни птици и земни зверове“. И рекъл Господ Бог също: „Ще строша този народ и този град както се троши съсъд от глина, та да не може да се сглоби отново“.
Свещеникът направи кратка пауза, за да подчертае думите си, после гласът му отново отекна: „Братя, сестри, така ви казвам — счупете лошите глинени съсъди на Франция и нека небесни птици да се хранят с телата на еретиците!“.
Паството поглъщаше всяка дума затаило дъх, а когато и последното изречение мина над главите на хората, от всички страни се чу възбуден шепот.
Мадлен се огледа. В очите на мнозина видя да гори огънят на фанатизма, видя стиснатите им юмруци, смръщените лица и за един кратък миг й се стори, че ще се втурнат навън, за да наказват и беснеят. Свещеникът продължи с офертория, сякаш нищо не е станало, а под съпровода на псалми беше внесено причастието. Това донякъде охлади страстите. Но Мадлен забеляза, че дори и спокойните песнопения не могат да изтрият гнева от лицата, че макар и възбуденият шепот да е затихнал, опасният огън все още гори в погледите. Колко лесно беше да ги подведе човек тези глупаци!
Гласът на свещеника беше съвсем спокоен по време на префациото. Тази благодарствена молитва към Господ за неговите блага беше подготовката за най-тържествения момент от службата, даването на причастието. Всички коленичиха пред Христос, синът божи сега беше в нафората и потира. Но обичайното обаяние на момента го нямаше. Въздухът все още вибрираше от възмущение и след речта на свещеника чудотворното преображение на хляба и виното бледнееше.
Мадлен копнееше да излезе навън. Службата само беше увеличила безпокойството й, а спокойното и бавно „Агнец Божи“ й звучеше като подигравка. Най-сетне свещеникът свърши със заключителните молитви и благослови паството си.
Мадлен се измъкна навън. Беше красив слънчев ден в края на май и „Рю Сен Дени“ беше изпълнена с търговци, които отиваха към Халите или се връщаха оттам. Мадлен се спря пред входа на църквата. Другите богомолци минаваха покрай нея и тя забеляза, че на улицата се събира голяма група и почти препречва пътя на множеството карети. Видя ги да разговарят възбудено, с широки жестове, а групата растеше, защото все повече от минувачите спираха и се заслушваха. Мадлен не се съмняваше, че преразказват думите на свещеника, че раздухват и собствения си гняв, и на околните. Затова забърза надолу по „Рю Сен Дени“, далеч от множеството, към Лувъра. Беше отишла на службата, за да се успокои, а беше станало точно обратното.
Влезе в двореца и тръгна по дългия коридор. Беше в лошо настроение, не можеше да се концентрира и това я изнервяше още повече.
От салона се чуваше смях и разговори на висок глас и тя се поколеба пред вратата. Знаеше, че има нужда да се разнообрази, но в същото време искаше и да остане сама. Изведнъж разговорите спряха и до ушите й достигнаха по-меки тонове. Тя отвори вратата и се заслуша. Мадам Дьо Вийер и мадмоазел Д’Арно бяха направили квартет заедно с двама от придворните кавалери и пееха една от песните на Ронсар. Мадлен тихо влезе и си намери местенце в дъното.