Със споменаването на Монтескьо самодоволното спокойствие на Анжу изчезна. Той току-що го беше изпратил възможно най-далече от двореца, докато се разреши проблемът със свидетелката, мадмоазел Мондидие. А сега Шарл му говореше точно за него и дори знаеше името му.
— Монтескьо е способен воин — каза Анжу с чувството, че се оправдава. Трябваше да насочи разговора към нещо друго. И да го приключи. Можеше да остави заяждането с брат си за друг път. — Не се съмнявам, че ще разреши ситуацията на юг.
После Анжу промълви някакво извинение и излезе от залата, като си задаваше въпроса дали пък не трябва да потърси друг начин веднъж завинаги да се отърве от очевидката, след като Монтескьо не се беше справил. Мадмоазел Мондидие нямаше да му липсва. Тя беше влудяващо любопитна и му се струваше, че в погледа й към него винаги се чете снизхождение.
Осемнадесета глава
август 1568 година
Слънчевите лъчи пробиха слоя облаци и утринната мъгла се вдигна. Тревата все още беше леко влажна, а с влагата от всички цветя и храсти в парка се разнасяше ухание на свежест.
Наоколо имаше оранжеви тагетеси, виолетови никандри и цяло море от невени и Елеонор дълбоко си пое въздух и се усмихна на мъжа си. Отдавна не бяха намирали време да останат заедно и насаме, но тя се надяваше след мира от Лонжюмо това да е по-лесно. Стисна леко ръката на Луи и в отговор принцът на Конде я прегърна през раменете. Продължиха разходката си. Явно и двамата се наслаждаваха на спокойния момент. Лятото се беше оказало влажно и в августовското утро паркът изглеждаше пролетно избуял и пищен.
Елеонор се радваше, че Луи е решил да се установи в провинциалното им имение в Ноайе. Адмирал Колини, с когото продължаваха да се срещат често, живееше в Танле, само на двадесет мили оттук. И макар и Луи все още да пътуваше по други тайни срещи, честотата на пътуванията му се беше разредила. А и самият той сякаш се беше поуспокоил напоследък. И все пак през имението все още преминаваше постоянен поток от вестоносци, войници, благородници и чужденци. На Елеонор й беше особено трудно с фламандците, на които според нея им липсваше всякаква елегантност и финес. И все пак установяването им в Ноайе беше далеч по-добре от безкрайните пътувания на Луи преди това.
Двамата се спряха пред един цъфнал розов храст. Всяка пъпка беше шедьовър, съвършена хармония на форма, цвят и ухание, и за Елеонор — явно доказателство за божествена промисъл. Колко са червени, мислеше си тя. Тъмно, наситено червено. Изглеждаха почти като кадифени.
— Може да пояздим заедно днес? — предложи тя с надежда.
— Съжалявам, скъпа моя, но адмиралът идва. — Конде й предложи ръката си и двамата продължиха разходката си. — Все още не си е получил петдесетте хиляди екю, които кралският гарнизон открадна от него в Оксер. С тях трябваше да се разплати с кавалерията, но когато се опитал да си ги върне, пратеникът му бил убит. Трябва да решим какво да направим, за да си вземем парите.
— Обещайте ми да дадете шанс на мира. Недейте за пореден път да посягате първо към оръжието. Пишете до краля и го помолете за помощ. Той също иска този мир, той също би трябвало да се интересува гарнизоните му да не го нарушават.
Елеонор погледна мъжа си умолително, а Конде й се усмихна успокоително.
— Ти не се тревожи, в момента нямаме нито сили, нито средства за нападение срещу противника. Трябва да се намерят други решения.
Бяха стигнали до билото на възвишението и спряха за момент да се насладят на поразителната гледка преди да тръгнат обратно. Река Серен, един от притоците на Йона, обгръщаше подножието на хълма, а проблясващите й води бързаха и се виеха, докъдето ти стига погледът. Навсякъде пищна зеленина.
Елеонор поклати глава.
— Нивите стоят необработени и обрасли с плевели, защото всички мъже, които могат да носят оръжие, са в армията. Как ще преживеем идващата зима?
На обяда присъстваше и адмирал Колини. В началото Елеонор се беше опитала да поддържа лек и ведър разговор, но и съпругът й, и адмиралът отговаряха само с по някое кратко разсеяно „да“ или „не“. Ясно беше, че мислите им са другаде. В крайна сметка тя тихо се извини и се оттегли. Двамата мъже се изправиха почтително и вратата се затвори зад нея.
Конде пристъпи до една масичка.
— Пробвали ли сте растението на Нико? — попита той и взе една дървена кутийка от масата. Отвори капака й и я поднесе на Колини.
Остър сладникав аромат удари ноздрите на адмирала.