По времето, когато съпругът й Анри беше жив, тя беше напълно лишена от право на глас. Любовницата му Диан дьо Поатие решаваше всичко, а поради липсата на всякакъв интерес от негова страна към Катерина в началото бракът им беше безплоден. После все пак бяха изпълнили дълга си. Катерина с отвращение си припомни кратките жалки сцени между завивките, под тежестта на пръхтящия потен мъж. Налагаше се всеки път да му намира по някоя хубавка прислужница, която да го възбуди предварително, но Анри беше доволен от тази уговорка и когато се извиняваше за неспособността си, го правеше с безразличие, дори с известна надменност в гласа. Катерина се усмихна. Той така и не узна, че след това тя задържаше въпросната прислужница за себе си. Все още с известна привързаност помнеше Анриет с пълната гръд и Анджелика с малкото заоблено дупе. Планът проработи, тя народи на Анри седем деца едно след друго и по този начин осигури продължаването на рода. И освободени от ангажиментите си един към друг, със съпруга й отново почнаха да се избягват.
Катерина отново вдигна поглед към картината на Росо. Повечето тела бяха мъжки, може би затова не й харесваше особено? Замисли се за някогашното четиринадесетгодишно момиче, което бяха пратили във Франция да се омъжи, и си спомни с какво безпокойство и тъга беше напуснала Рим — град, който беше обикнала много. Кипящият от живот Рим, пълен с художници и писатели. И Флоренция, красивият й роден град, който сигурно никога вече нямаше да види.
По пътя, в Лион, беше срещнала една жена. Мари-Катрин.
Чертите на Катерина омекнаха при този спомен. Мари-Катрин, такъв сияен образ и такава красавица. Катерина беше доволна, че я бе взела със себе си в двора. Мари-Катрин се беше оказала единствената светлинка във враждебната чужда страна, където липсата на всякаква култура беше така очевидна. Свекър й, Франсоа I, се беше опитал да промени нещата. Той беше владетел с въображение и идеи за бъдещето. Поддържаше мира и се обграждаше с творци. Но след смъртта му Франция отново се оказа раздирана от безкрайни вътрешни борби. Бездушен гроб. Как я мразеше някога!
После омразата се беше превърнала в презрение, което така и не я напусна — тя беше кралица на Франция, а презираше страната си — беше й ясно, но нямаше какво да направи по въпроса. Всъщност вината беше на глупавия й покоен съпруг и на смехотворните остарели рицарски идеали, в които вярваше. До смъртния си одър той беше останал син на баща си, а неестествените влечения на кралицата дори го подтикнаха да приеме любовницата му Диан, при все че на години тя можеше да му бъде майка.
Да, в крайна сметка Анри си получи заслуженото. Загина от удар с копие в главата по време на един от глупавите си рицарски турнири и я остави да управлява като регент — първо вместо най-големия си син Франсоа, който беше склонен за всичко да се подчинява на Гизите, но за щастие се задържа на трона само година, а сега и от името на Шарл.
Катерина поклати глава. Шарл. Единственото от децата й, което приличаше на нея. Но само външно. Той беше твърде добър. И слаб. Ако не го направляваше тя, щеше да го направи някой друг.
Следващият по големина, Анри д’Анжу. Той имаше амбиции, стремежи и тя нямаше как да не го обича, макар и да знаеше, че повечето хора го смятат за арогантен егоист — и с право.
Катерина се загледа в огъня. Пламъците бяха станали по-малки. Слаби, потрепващи огнени езици. Като Шарл, помисли си тя, докато гледаше как един от тях угасва. Най-малкото след качването му на престола властта най-сетне беше в нейните ръце, а тя вярваше, че я използва правилно. Опитваше се да цивилизова тези варвари французите. Но беше трудно, те бяха повърхностни и ограничени и тя с горчивина констатираше, че единствената й истинска победа засягаше френските стомаси — изисканите творения на италианските готвачи бяха заменили варварските ястия не само в двора, но и в домовете на висшата аристокрация. Замисли се защо ли все още настоява, защо почти всеки ден организира забавления в двора — стихове, музика, театър…
Катерина вдигна рамене. Така поне глупавите аристократи имаха някакви занимания и не можеха да нанесат сериозни вреди — което със сигурност щеше да стане в противен случай, каквито бяха слабоумни фанатици, възбудени от войната.
Обединението на Франция, постигането на търпимост — това беше най-важното и същевременно най-деликатното й начинание. То беше възмутило и католици, и хугеноти и й беше донесло неприязънта и на двете страни. Но хугенотите все още се радваха на религиозната свобода, която тя им беше осигурила пет години по-рано. А през последните четири години в страната имаше мир.