Затова мощният удар на Алба върху Нидерландия я гневеше особено силно. Той съсипваше плановете й и се налагаше тя да впрегне всичките си дипломатически умения и всичките си връзки, за да спре католическа Испания от намеса и във френските дела. Равновесието беше трудно постижимо, защото могъщият род Дьо Гиз искаше испанската намеса, а хугенотите бяха готови да се вдигнат на война срещу нея. Катерина знаеше, че Гизите, начело с кардинал Дьо Лорен, тайно преговарят с Филип II Испански с надеждата сами да вземат властта във Франция. Знаеше също, че хугенотите планират да изпратят помощ на събратята си по вяра в Нидерландия и че те самите получават подкрепления от Пфалц.
Неведнъж беше чувала слухове, подобни на тези, с които се върна пратеникът й от Брюксел — за въстанали хугеноти. Но беше немислимо да им даде допълнителни права в този момент, при тези обтегнати отношения с Испания. Протестантите се държаха като разглезени деца.
В същото време Катерина трябваше да си признае, че е поставена в необичайната ситуация да няма представа какво да прави. Но слуховете бяха просто слухове и тя все още разчиташе адмирал Колини, водачът на хугенотите, да постъпи разумно. Трябваше скоро да обсъди ситуацията с канцлера си Лопитал.
Прислужницата безшумно влезе в стаята и пристъпи до огнището. Там коленичи, за да сложи още дърва в гаснещия огън.
Катерина я гледаше с мека усмивка. Не всичко във френския двор беше грозно. Тя обичаше да е заобиколена от красиви жени и като съпруга на единия и майка на следващия френски крал си беше подбрала голяма група придворни дами, най-интелигентните от които използваше в дипломатически мисии.
С удоволствие подбираше сама дори и прислужниците си. Тази малка перла, която сега на колене подклаждаше огъня, например я беше открила в дрипи в дома на едно бедно селско семейство. Момичето беше изпълнено с безгранична благодарност за това, че е спасено от бедността, възхищаваше се на кралицата майка и й се подчиняваше във всичко. Катерина го знаеше и това й доставяше удоволствие.
— Колко по-приятно е, когато е по-топло — каза Катерина, когато огънят отново се разгоря.
Момичето се смути, че го заговарят, и направи несръчен реверанс.
— Но какво е това? Роклята и ръцете ти са целите в пепел, мръсно момиченце. Знаеш, че обичам реда и чистотата. — Катерина звучеше ядосана.
— Простете ми, мадам, изцапала съм се. — Момичето падна на колене пред нея.
— Хубаво е, че виждаш грешката си. Как да се уверим, че вече няма да се цапаш?
— Трябва да ме накажете. — Гласът на момичето трепереше.
Катерина се изправи, приближи се до сандъка с книги и взе в ръка една къса гладка пръчка, която стоеше подпряна на него.
— Изпъни си мръсните ръце!
Прислужницата незабавно се подчини. Последваха десет силни удара, които бедното момиче понесе, без да издаде и звук, макар че очите му се насълзиха.
— Сега вече ти е простено, дете мое — каза Катерина. — Можеш да си вървиш.
— Благодаря, мадам. — Прислужницата се усмихна през сълзи, целуна ръка на Катерина и излезе.
Четвърта глава
25 септември 1567 година
Мракът се сгъстяваше, а каретата подскачаше по пътя все по-близо до целта си — Шато дьо Монсо. Предната нощ Мадлен и Габриел бяха пренощували в една странноприемница в Мьолан, северозападно от Париж, и сега чакаха s нетърпение края на пътуването. Дотук не бяха срещали проблеми. В странноприемницата бяха свикнали да посрещат гости на път от и към столицата и ги настаниха подобаващо, а Мадлен оцени компанията на Габриел.
— Стой! Кой е там?
Гласът прозвуча заповеднически в тъмното и Мадлен подаде глава навън, където видя седем или осем мъже. Бързо забеляза, че са въоръжени. Явно бяха чакали току до пътя, защото тя не беше чула никой да приближава.
— Казвам се Мадлен дьо Мондидие, ако обичате, пуснете ни да продължим! — каза тя възмутена.
— Накъде пътувате, мадмоазел? — Мъжът, който отговори, не се впечатли от тона на Мадлен.
— С какво право ме питате, господине, и с какво право ме спирате? Пътувам с камериерката си, по личен въпрос.
Мадлен бързо придърпа Габриел към себе си и мъжът кимна, след като видя, че в каретата наистина няма друг.
— Съжалявам, че ви създаваме неудобства, дами, но изпълнявам заповеди. Не може да продължите оттук.
Невъзможно, все трябваше да има някакво решение. Не беше изминала целия този път само за да я спрат няколко случайни мъже. Ако носеше шпагата си и ако войниците бяха по-малко на брой, може би щеше да опита да си проправи път с нея.