Извън топлото покритие от одеяла в леглото стаята беше хладна. Някой й беше облякъл дългата зимна нощница, но въпреки нея Мадлен трепереше. После забеляза в ъгъла до вратата пътническия си сандък и извади топлата си сива вълнена наметка. Усмихна се при спомена, че някога я мразеше. Струваше й се скучна и старомодна, но леля й, която я беше поръчала в Лил, шумно хвалеше качествата й и гълчеше племенницата си. Хубавият външен вид не е нищо, казваше леля й, трябва да се научиш да откриваш вътрешната ценност на нещата.
Мадлен се опита да отвори вратата. Както и очакваше, тя беше заключена. Затова пристъпи до единствения прозорец на килията, на стената срещу вратата. Беше малък, нямаше решетки, а когато погледна навън, Мадлен разбра защо решетките са били сметнати за ненужни. Разстоянието до земята беше толкова голямо, че на човек му се завиваше свят. Заради дебелата стена Мадлен трябваше да се надвеси много навън от прозореца, за да види земята долу. Иначе се виждаше небе, море и две кули — сигурно същите, които беше забелязала от двете страни на пристанището при идването си. Самата тя значи беше в третата, високата четвъртита кула, която беше вградена в крепостта.
Слънцето беше залязло и вече почти нищо не се виждаше. Мадлен отново се надвеси навън. Намираше се точно над входа на пристанището. Явно крепостта беше построена, за да пази града от нападения по море и за контрол на пристигащите кораби. Излазът към морето беше съвсем тесен, а точно от другата страна беше една от кръглите кули. Очите на Мадлен привикнаха с настъпващия мрак и тя почна да различава човешки фигури на кея отсреща. Имаше много хора, наистина много, и Мадлен остана с впечатление за трескава дейност. Видимо бяха само мъже, но не си личеше дали са въоръжени. После до ушите й достигна далечно скърцане и изведнъж тя видя голяма тежка верига да се издига от водите на входа на пристанището. Веригата се изпъна от отсрещната кула до нейната, за да спира влизането на вражески съдове под прикритието на нощта.
Точно когато Мадлен почна да усеща, че малкият хляб всъщност не я е заситил достатъчно, тя чу, че вратата се отключва, обърна се и видя Габриел на прага с едно гърне, от което се разнасяше вкусна миризма.
Габриел остави гърнето на масата.
— Заповядайте, госпожице Мадлен. Най-добре да хапнете нещо, за да си върнете силите.
Мадлен бързо пристъпи до масата.
— Габриел — каза тя с пълна уста, — разкажи ми какво е станало. Нали не са те наранили и теб?
— Не, не, госпожице Мадлен — отговори Габриел. — Не се притеснявайте за мен. Само върху Вас се нахвърлиха злите чудовища. — После добави гневно. — Като си помисля, че такива хора искат да управляват целия свят от името на Бог! Ако питат мен, бих ги пратила в най-черния ад, тези мръсни дяволски псета, които само знаят да хапят беззащитните, когато са отгоре им.
Мадлен беше трогната от това искрено възмущение заради нея. Наум си призна, че Луи е имал право — не би могла да намери по-вярна и лоялна камериерка.
— Седни до мен, Габриел, и ми кажи какво знаеш. — Мадлен посочи стола от другата страна на масата. — И какво се случва в града? Стори ми се, че видях необичайно много хора на кея.
Габриел се поколеба само за момент, после внимателно седна на ръба на стола.
— Ами значи, да почнем с последното, с две думи, в града пристигна цяла армия хугеноти, които трябва да бъдат настанени някъде. Прислугата сме принудени да се тъпчем още по-нагъсто, цялата крепост е препълнена, а гражданите са принудени да настаняват войниците безплатно. Но те са хиляди и затова дори потребната кула и кулата с фенера от другата страна на пристанището са заети. Войската идва от юг и се говори, че са водили битка с кралската армия току пред Поатие.
— А изходът на битката?
— Тези песоглавци твърдят, че са победили. Но аз видях много ранени, а един от войниците каза, че връщането в Ла Рошел е било страшна неразбория и че един от капитаните им е бил убит. — Габриел скръсти ръце. — Ако ме питат мене, бързо са обърнали гръб на кралската войска.
— Напълно възможно е — каза Мадлен замислена. — А сега за тебе самата. Принц Дьо Конде ми каза, че си се опитала да ме освободиш.
— Да, и за малко да успея, бях се сдобила с ключове, когато ме откриха. — Габриел се разкикоти, но в следващия момент тонът й стана сериозен. — Заведоха ме при адмирала. Тръпки ме побиват от тоя човек. Искаше да знае възможно най-много за Вас и принца и за пътуването ни до тук. — Тя замълча и сведе поглед.