— Спокойно, можеш да ми разкажеш всичко — увери я Мадлен. — Познавам методите на адмирал Колини да те принуди да говориш. А и дори да си казала всичко, което знаеш, с това може само да си ми помогнала.
Габриел неуверено вдигна поглед.
— Той… Опитах се да кажа, че не знам за какво говори. Но изглежда, той знаеше всичко предварително, затова в крайна сметка признах всичко. Страхувах се, че проявявам недискретност, но той ме убеди и…
— Всичко е наред — прекъсна я Мадлен.
— Простете, госпожице Мадлен, но защо продължават да Ви държат в затвора? Та Вие нищо не сте сторили, а и останах с впечатление, че в крайна сметка адмиралът е на същото мнение и че можете да живеете свободно в Ла Рошел, като мен.
— Адмиралът, разбира се, не иска да рискува — каза Мадлен уморено. Ситуацията беше объркваща, не й се мислеше за това сега. Първо трябваше да се наспи, да оздравее. Да добие сили. После щеше да мисли. По-късно. Не сега.
Двадесет и шеста глава
декември 1568 — февруари 1569 г.
Дните минаваха, а Мадлен не ги броеше. Тя лежеше в леглото, стъпалото я болеше, но раната заздравяваше добре, благодарение на ежедневните промивки, които Габриел й правеше. От другата страна на прозореца времето беше сиво. Сиво като килията й, сиво и влажно, и нереално, а Мадлен потъваше в себе си и оставяше безбройните дни да минават покрай нея, без да ги забелязва.
Понякога Луи я посещаваше. Тези посещения я разбуждаха, но след тях я заливаше странна смес от гняв и копнеж, която тя приемаше, без да обмисля. Не искаше да мисли, поне засега.
Сред книгите в килията й беше и историята на Рабле за великана Пантагрюел и когато не спеше, Мадлен четеше. Четеше за пеленачето-великан, което като нея живеело в Ла Рошел и което можели да задържат в люлката само с помощта на голямата верига, която виждаше всяка вечер да опъват на входа на пристанището между Тур дьо ла Шен — кулата от другата страна — и Тур Сен Никола, в която беше самата тя. Четеше за фара — по-далечната кръгла кула с фенера — и когато се будеше през нощта, често ставаше и се заглеждаше във вълшебната светлина, която я привличаше с тайнствена сила.
Спеше, четеше, хранеше се по малко, отново спеше и бавно си връщаше силите.
Един ден забеляза, че отново може да ходи, без да куцука от болка, и на следващата сутрин помоли Габриел да й донесе съд, в който да се изкъпе. Как мечтаеше да се потопи в топла вода! Последната истинска вана, която си беше взела, беше в манастира „Пор Роаял“. Останалото беше къпане набързо, поливане със студена вода от малки канчета. Искаше й се голяма, гореща вана.
След много преговори и много избухвания Габриел в крайна сметка уреди въпроса и ваната беше внесена в килията и напълнена с вода, която надзирателят стопли на огнището.
Мадлен се търка, докато кожата й се зачерви и охлузи. После изми дългите си коси, а накрая се отпусна назад, затвори очи и се наслади на удоволствието от чистотата и лекотата. Водата почна да изстива, но на нея не й се излизаше. Беше приятно най-сетне да избяга от болката и болестта.
Мадлен отвори очи. Габриел беше излязла, но на стола беше оставено чисто парче плат, с което да се изсуши, и Мадлен се изправи във ваната. Вода капеше от косите й, тя я изстиска и забеляза колко се е заплела. Щеше да й отнеме много време да я разреше. После спусна поглед към мокрото си голо тяло. Беше отслабнала, коремът й беше съвсем хлътнал и тя с разочарование забеляза, че заобленият й ханш се е стопил и тънката й талия вече не се откроява толкова. Но гърдите й все още си бяха същите, стегнати, не прекалено големи, но не й незабележими. И все пак нищо не беше същото. За момент й призля, когато видя двете червени дупки на дясната си гръд. Пред очите й за миг блеснаха остри клещи, после изчезнаха и тя поклати глава. Не, ханшът й отново щеше да се заобли, а тялото й все още беше красиво.
По-късно така и не успя да си спомни, какво точно е станало в следващия момент. Вратата се отвори и влезе Луи, занемя и се вцепени — това го помнеше. Но иначе не помнеше движенията на ръцете, помнеше усещания, чувства, мигновени картини на сплетени тела. Помнеше върховната сладост, сякаш едновременно откъсната от тялото и дълбоко вкоренена в него, отдаването — едновременно физическо и духовно.
Помнеше силни ръце, които я вдигат от ваната. Помнеше ненаситния глад, копнежа, твърдата каменна настилка под гърба си, дързостта на докосванията. Грубият под одра кокалчетата й, когато ръцете й бяха вдигнати над главата й. Едновременно го обичаше и го мразеше и не можеше да си отговори дали повече й се иска да се бие или да се люби.