Една ръка разтвори краката й, проучи я, два пръста влязоха в нея. Когато пръстите пренесоха соковете й над лицето, тя се опита да отдръпне глава, но те си проправиха пътя между устните й. Отворите й бяха негови. Тя застана на колене с длани на пода. Една ръка дръпна косите й, така че я заболя, и отметна главата й назад. После той влезе в нея. Простена шумно и бързо свърши. Това беше. Това беше светът. Всичко друго й се беше привидяло.
Той си тръгна и тя остана да лежи сама и гола на каменния под. Усещаше как семето му се стича по вътрешната страна на бедрата й и мокри пода. Не си бяха разменили нито дума.
Минаваха дни, минаваха седмици, но тя не ги забелязваше. Времето беше спряло, беше в застой. Колко минаваше между посещенията на Луи, тя не знаеше, защото времето беше празно, беше нищо, само безразлични наблюдения на небето и морето, на чайките, които пищяха и се спускаха надолу към скалите. Тя видя как луната на няколко пъти се изпълни, но не ги броеше, а луната никога не стана така жълта и зла както първия път. Виждаше и Габриел да идва и да си отива с подноси с храна, която тя понякога изяждаше, но никога не помнеше.
Но помнеше ваните. Търкаше тялото си, почистваше старателно всяко кътче, всяка гънка, всеки отвор.
Навън дойде зимата. Беше сиво и дъждовно, с еднообразни къси дни, които като дебел килим покриваха душата й и я караха да се обръща навътре към себе си. Мадлен гледаше прибоя, който единствен изглеждаше жив. Всичко друго беше сиво и безжизнено. Но дори и прибоят стана еднообразен, вълните удряха ли, удряха пристанището и скалите, мощно, но безрезултатно. Енергията им не се превръщаше в нищо, изчезваше в нищото и Мадлен им се дразнеше, че така пилеят силите си.
Веднъж се изви буря. Тогава Мадлен прекара часове на прозореца да гледа мощта на морето. Вълните с чудовищна сила блъскаха кея и отнесоха една лодка навътре със себе си. На пристанището имаше съвсем малко хора. Но в сблъсъка си небето и морето изпратиха планина от едри пръски върху тях и те бързо изчезнаха.
Луи я обичаше жестоко, обладаваше я със страст, която всеки път я подпалваше и в същото време я изпълваше с гняв заради собствената й податливост. В тези моменти тя никога не виждаше лицето му, защото той винаги я обладаваше като животните, на четири крака. Това беше толкова далече от романтичното ухажване, което ги беше събрало в началото. Но такъв беше светът. Да, той беше неин любовник, но също така беше и неин враг. А тя беше негова пленница. Светът не е романтичен.
От запад над земята се трупаха плътни облаци и правеха нощите черни. Когато се събудеше в тъмното, нямаше никаква разлика дали очите й са отворени, или затворени и Мадлен се усмихваше, доволна от това вечно черно, което не се влияеше от нейните действия. Тъмнината беше неизбежна и неотменна, но на нея можеше да се разчита и тази сигурност й даваше спокойствие и тя отново заспиваше. Обикновено.
Няколко пъти се случи Мадлен да не може да потисне мисълта за светлината в кулата с фенера. Ако станеше и отидеше до прозореца, можеше да види вълшебната светлина, която се опитваше да си представи, че не съществува. Но тя съществуваше, привличаше я, а Мадлен с тъга гледаше далечния фар, който я откъсваше от омаята на нощта.
После облаците изчезнаха и нощното небе се озари прелестно, сякаш някакъв бог с нежна ръка е разпръснал скъпоценни камъни и златен прах по него. Тя видя едрите ярки звезди в добре подредени системи, видя и хиляди малки, далечни проблясващи звездички, хаотично пръснати отвъд тях.
Луната се отразяваше в черното море като размито бяло кръгче. Имаше два черни свята, две луни, горе — жълтата, обкръжена от звезди, долу — бялата, с корона от морска пяна. Бяха еднакви и различни, реални и измислени. Но разпенените вълни бяха най-близо.
Повърхността на морето блещукаше под острата слънчева светлина и Мадлен реши, че сигурно идва пролет. Силно и ясно грееше слънцето, а едно голямо ято скорци, които временно бяха накацали по всички издатини в Ла Рошел, шумно изразяваше възторга си. Но през обърнатия на северозапад прозорец слънцето съществуваше само в разпиляната светлина върху морето. Чак до малко преди залеза. После Мадлен видя залязващото слънце, едно огнено кълбо, което менеше цвета си от жълто-оранжев през червено-оранжев до кървавочервен, докато бавно потъваше зад хоризонта, надолу към мощното море, което го поемаше и превръщаше водите си в кръв.