Луи заминаваше, отиваше на бой с врага, така й каза. Увери я в чувствата си. Тя не можеше да му отвърне със същите думи, макар че по един или друг начин го обичаше. Но нещо друго беше много по-важно. И когато затваряше вратата зад него, Мадлен осъзна, че най-сетне вижда света такъв, какъвто е. Виждаше двойните игри и подмолните мотиви. Вече никой никога нямаше да й замаже очите. Тя беше Мадлен дьо Мондидие и нямаше да го позволи.
Пета част
март — април 1569 г.
Двадесет и седма глава
13 март 1569 година
В ранния мартенски ден долината на река Дрон, така зелена и пищна през лятото, се простираше златистокафява. И земята, и дърветата бяха голи. Но пролетта вече настъпваше, макар и в най-ранния си девически облик. Гъските летяха на север в плътни формации, въздухът беше мек, а по храстите бяха напъпили първите малки светлозелени листенца. С отдалечаването от реката картината се промени. Стена от варовикови скали измести кафявото и зеленото и го подмени с бял пейзаж, който даваше и името на най-близкото селище — Обтер, albaterra[15].
Протестантите в Обтер бяха притеснени. Разположението на градчето между Ла Рошел на северозапад и дружелюбния към хугенотите юг досега гарантираше спокойствие и сигурност, но в момента към него приближаваше голяма кралска армия, сила, твърде мощна за слабата му охрана, и те наблюдаваха с растяща тревога временния лагер, който армията разпъваше в долината пред града. Това предвещаваше война. Освен многобройна кавалерия се виждаха и пехотинци, и швейцарци с оръдия и мускети, и гражданите тревожно клатеха глави й проклинаха войската.
Малки групи войници обикаляха из временния лагер, докато други се възползваха от възможността да дремнат или да поиграят на зарове — ако им излезеше късмета, така за ден можеха да изкарат заплатата си за цял месец. От съмване бяха пътували само два часа, но според слуховете и това спиране щеше да е кратко. Имаше заповед всички да са в готовност и затова бяха опънати само няколко палатки.
В една от палатките седеше генерал-лейтенантът на Франция, Анри д’Анжу, свел глава над едра примитивна стратегическа маса, с напрегнат от концентрация поглед. На масата пред него беше опъната карта на областта. Но не това беше пленило вниманието на младия генерал-лейтенант. Върху картата беше поставено огледало и Анри подрязваше мустаците си с малка златна ножичка. Доволен от резултата, той реши да подходи по същия начин и с брадата си и тъкмо беше хванал снопче косми, когато в палатката влезе Таван.
— Генерал-лейтенант, получих нови сведения за движението на врага. — Таван хвърли кратък поглед на златната ножичка и огледалото и добави, не без подигравка в гласа. — Надявам се не Ви прекъсвам?
— Не, не, ни най-малко — отговори Анри и смутен остави ножичката. — Тъкмо мислех да Ви повикам. Е, мосю Таван, според Вас какво следва да направим сега?
Без да чака покана, Таван застана до Анри. Генерал-лейтенант на едва седемнайсет години! Но Таван беше назначен за негов съветник, а кралицата майка в пълна тайна му беше доверила колко е важно за младия Анри д’Анжу до него да има доверен човек, както и че всъщност решенията ще ги взима самият Таван.
Назначението изненада Таван. След като не успя да залови Конде и Колини, той беше решил, че с кариерата му е свършено. Или още по-зле, че Катерина се е досетила, че идеята за засадата не му е допаднала и затова ги е предупредил. Дори мислеше, че тази история ще му струва живота. А вместо това беше повишен. Кралицата знае как да привлича хора до себе си, помисли си той и си даде сметка, че никога вече няма да я предаде.
— Знаем, че още една хугенотска армия се е вдигнала и пътува на юг — каза Таван и се опита да улови погледа на младия мъж, който, докато прибираше огледалото, използва случая да се огледа още веднъж.
— Да, нали точно нея чакаме? — каза Анжу.
— Не само ние я чакаме. Шпионите ми се върнаха със сведения, че Колини и Конде са напуснали Ла Рошел, придружени от няколко роти конници. Изглежда, смятат да се присъединят към армията на хугенотите. Според моите изчисления можем да ги ударим, стига да са разделени, но ако са заедно, това ще е голям проблем. — Таван погледна Анжу въпросително. Той от своя страна замислено тропаше с пръсти по масата.
— Хмм — каза Анжу най-сетне, — значи трябва да им попречим да се срещнат.