— Гмурец ли?
— Птица.
Пак птица.
— Всичко това прикритие ли е?
Каза го някак невярващо, сякаш реалността беше достатъчно странна сама по себе си.
Призрачната птица омекна, защото той всъщност не беше виновен.
— Никога не си преминавал през компрометирана или нефункционираща екосистема, нали? Дори да си мислиш, че си виждал, не си. Затова може да вземеш правилното за грешно.
Това може и да не беше така, но тя искаше да задържи идеята за авторитета; нямаше желание за нови спорове относно целта им. С настояването си да вървят към острова тя вярваше, че предпазва не само своя живот, но и неговия. Не я привличаха последни шансове и отчаяни атаки срещу дулата на противника, но нещо в настроението на Контрол й подсказваше, че той може би се стреми тъкмо към такова решение. А тя не беше готова да се отдаде на нищо друго, освен на желанието да познае — себе си и Зона X.
Светлината на това място беше неизбежна — ярка и същевременно далечна. Придаваше особена яснота на тръстиките, калта и водата, която ги отразяваше и следваше в каналите. Тъкмо светлината й внушаваше усещането, че се носи, защото я караше да губи представа за собствените си стъпки. Светлината постоянно я изпълваше с вътрешно спокойствие. Светлината изследваше и поставяше под въпрос всичко по начин, който не бе сигурна, че Контрол ще разбере, а после се отдръпваше, за да позволи на докоснатото да съществува отделно от нея.
Може би светлината също й пречеше, защото напредваха бавно и несигурно, като че ли се връщаха по старите си стъпки, бучеха земята с пръчка, за да се предпазят от коварни изненади, а гъстите тръстики оформяха непроницаеми на места стени. Една арама, зърнистокафява и почти невидима на фона на тръстиките, излетя толкова безшумно и близо до тях, че я стресна едва ли не повече от Контрол.
Накрая стигнаха до парцала, вързан за тръстиката, и видяха жълтеещата катедрала, потънала наполовина в калта.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Контрол.
— Мъртва е. Не може да ни навреди. — Защото Контрол продължаваше да драматизира пред недостатъчни според нея дразнители. Плашлив по природа или белязан от някакво съвсем друго преживяване.
Тя обаче добре знаеше какво е това. В средата бяха потънали останките от отвратителен череп и избеляла, втвърдена маска на лице, което гледаше незримо към тях, покрито с плесен и лишеи.
— Стенещото същество — каза тя. — Стенещото същество, което винаги чувахме привечер.
То бе преследвало биолога през тръстиките.
Плътта беше опадала, стекла се бе по костите и изчезнала в пръстта. Останал бе само скелетът, който имаше тайнствения вид на нещо средно между гигантска дива свиня и човек; от големите ребра висяха по-малки като зловещ вътрешен полилей, и пищяли, завършващи с малки разкъсани жили, опоскани от птиците, койотите и плъховете.
— Не е скорошен — отбеляза Контрол.
— Така е.
Хич даже. Тревожни тръпки я накараха да огледа хоризонта за нечие нежелано присъствие, като че ли скелетът беше капан. Жив само допреди осемнадесет месеца, но вече в напреднал стадий на разлагане, от пълна неузнаваемост го спасяваше единствено маската. Дори това същество, това преображение на психолога от онова, което Контрол наричаше „последната единайсета експедиция“, да бе умряло веднага след срещата си с биолога… скоростта на разлагане беше неестествена.
Контрол обаче не беше схванал и тя реши да не споделя мислите си. Той само обикаляше скелета и го зяпаше.
— Значи това е било човек… някога — каза той и тъй като тя не отговори, го повтори.
— Възможно е. А може и да е бил неуспешен двойник. — Не мислеше, че тя самата е неуспешен двойник като това същество. Тя имаше цел и свободна воля.
Може би едно копие можеше да бъде по-висше от оригинала си, да създаде нова реалност, като избегне старите грешки.
— Миналото ти е в главата ми — каза й той веднага, след като напуснаха брега, решил, че може да размени информацията. — Мога да ти го върна.
Стар рефрен, недостоен вече нито за него, нито за нея.
Мълчанието й го принуди да заговори пръв и макар тя да си мислеше, че може би още крие някои неща, думите му, от които лъхаше настойчивост и страст, звучаха искрено. От време на време се прокрадваше печален подтекст, който тя добре разбираше и предпочиташе да игнорира. Лесно го разпозна от онзи случай, когато той я посети в стаята й в „Съдърн Рийч“.