— Кой си ти?
Той не му обърна внимание.
— Намерих го, Сол, казах ти, че ще го намеря. Или то ме намери. Само че не беше това, което очаквах. Знаеш ли какво е, Сол?
Каза го почти умолително.
Нямаше добър отговор за въпроса му.
Сол направи две крачки към Хенри; струваше му се, че се гледа отстрани. Беше албатрос, който се носи неподвижно високо във въздуха, плъзга се под облаците и тъмните им кореми, координата от сянка и светлина, която не спира да се движи, скитаща се географска ширина и дължина, а далече долу, в стаята с прожектора, стоят Сол и Хенри.
Сол направи трета крачка, воден от растението, което се бе превърнало във фар в съзнанието му.
На четвъртата крачка Хенри го простреля в рамото. Куршумът проби тялото му и излезе от другата страна, но Сол не усети нищо. Той още се носеше във висините, твърдо решен да следва пътя си, яхнал термалите, животно, което никога не слиза на земята, а само лети ли, лети.
Блъсна се в Хенри, притисна кървящото си рамо в гърдите му и двамата се олюляха през вратата към парапета. Пистолетът на Хенри излетя от ръката му и падна на пода. Отблизо, взрян в очите му, Сол имаше чувството, че този човек е някъде далеч във времето и пространството — имаше пропаст или разстояние между възприемането, разпознаването и реакцията: послание, което идваше при него много отдалеч. Сякаш Хенри се бореше със съвсем друга, съвсем различна ситуация… макар на някакво ниво все още да можеше да го прецени, да го осъди. Скриваш лицето Си — объркват се, отнемаш духа им — умират и в пръстта си се връщат.7
Защото Хенри теглеше и двамата към парапета. Защото Хенри го държеше здраво и теглеше и двамата към парапета. И питаше Сол:
— Какво правиш?
Само че не беше Сол, а Хенри, но явно не го разбираше.
— Това си ти — успя да каже албатросът, — ти го правиш, не аз.
— Не, не съм аз!
Вече обзет от паника, Хенри се гърчеше и се мъчеше да се отскубне, но продължаваше да тегли към парапета, и то още по-бързо, а в същото време молеше Сол да спре това, което той не можеше. Но очите му не излъчваха същото като думите.
Хенри се удари силно в парапета, след секунда и Сол, увлечен от инерцията, а после двамата се преметнаха и едва тогава, когато беше твърде късно, Хенри го пусна; въздухът изтръгваше раздиращи писъци от гърлото му, а Сол летеше до него в студения, празен въздух — падаше твърде бързо, твърде далеч, докато част от него продължаваше да го гледа отгоре.
Прибоят се надигаше като бели пламъци, обхождащи пясъка.
Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!8
Страховитият, глух удар и пропукването, когато падна на земята.
0025: Контрол
В този краен момент, когато почти не можеше да се движи или говори, Контрол беше обзет от безмерно чувство на свързаност, усещане, че нищо не може да бъде истински отделно от него, също както бе открил, че и най-произволните драсканици в бележките на директора са част от по-голям модел. И въпреки повишаващото се налягане и силната болка, болка, която нямаше скоро да го остави, ако изобщо някога се случеше, в него се надигна мощна музика, която той не разбираше докрай, докато се плъзгаше и пързаляше по витите стълби и от време на време се издърпваше, лявата му ръка висеше безполезна до тялото му, безчувственият му юмрук стискаше издяланата фигурка от баща му, сиянието бликаше от устата и очите му и едновременно с това го изпълваше, сякаш Пълзящият беше ускорил процеса. Плъзгаше се донякъде защото се променяше, знаеше това, виждаше, че вече не е съвсем човек.
Уитби още беше с него, стар приятел, макар че и Лаури се кискаше и мяташе някъде отзад; той стискаше фигурката на баща си, колкото можеше по-здраво — единственият талисман, който му беше останал. Тази машина или създание, или съчетание от двете, която може да управлява молекулите, да съхранява енергия, където поиска, да крие намерението и машинациите си от нас. Която живее с ангели в себе си и със следите от собствения си тероар, с нотките на родната си земя, в която не може никога да се върне, защото вече не съществува.
Въпреки всичко Пълзящият беше използвал съвсем евтин номер: Контрол беше видял майка си да стои там и беше намерил мрачно, първично задоволство от факта, че е разпознал заблудата, която нямаше власт над него — човек, на когото беше простил, защото как можеше да не й прости, щом стои на такова място? Беше свободен, свободен, още преди Пълзящият да го удари толкова силно. Но дори тогава Контрол някак си знаеше, че тази болка е случайна, не е по волята на Пълзящия, а нищо в езика и комуникацията не би могло да прехвърли мост през пропастта между човешките същества и Зона X. Че всичко, доближаващо се до сходство, би било подклас на Зона X, функциониращ на най-примитивното й ниво. Стрък трева. Синя чапла. Кадифена мравка.