Затова ставаш, взимаш брадвата, отиваш до кухненския плот, надигаш се на пръсти, за да надникнеш към пода, но натрапникът се е свил отляво, където не виждаш. Ще трябва да заобиколиш и да се изправиш пред него.
Сляп и кисел, дращещ и масивен, по пода тича старият мобилен телефон и се опитва да се измъкне от теб. Или да се скрие в шкафовете. Само че сега не се движи. Откакто го гледаш, си стои на едно място. Дълго време се взираш шокирана в него. Може би от изненада или като защитен механизъм единствената ти мисъл е, че работата ти те е последвала у дома. Не си в състояние да мислиш за друго, освен за чудовищното нарушаване на личното ти пространство. В реалността или в съзнанието ти.
Вдигаш с трепереща ръка телефона от пода, стиснала брадвата в другата. Чувстваш топлината му, стопеното усещане за кожа по телефона, създаващо текстурата на човешка кожа. Взимаш металната кутия, в която държиш известията от данъчните, изсипваш ги в найлоново пликче, прибираш телефона в нея, заключваш я и я оставяш върху кухненския плот. Устояваш на изкушението да я метнеш в задния двор или да отидеш с колата до реката, за да я изхвърлиш в мрака.
Вместо това изравяш една пура от кутията, заровена под дрехите в стаята ти. Суха е и се рони, но не ти пука. Запалваш, а после отиваш в кабинета си и прибираш всички бележки, които си донесла у дома, в найлонов плик. Всички недоказуеми теории. Всички откачени истории, събрани от разказите на участници в стари експедиции. Всички неразбираеми драсканици. Тъпчеш ги яростно и през цялото време крещиш на Лаури, защото наднича в мислите ти, ангажиран в някаква своя мисия. Съскаш му: върви на майната си! Не влизай тук. Само че той вече е вътре — единственият човек, който е достатъчно изкривен и знае, каквото е необходимо, за да ти причини това.
Намираш бележки, за които не си сигурна, че помниш да си писала, и не можеш да кажеш с положителност, че са били там и преди. Не са ли повече, отколкото трябва? И ако е така, кой е написал другите? Нима Уитби се е промъкнал в кабинета ти, за да ги остави с надеждата, че ти помага? И то като подправи почерка ти? Устояваш на импулса да ги извадиш от плика, да ги подредиш отново, да се оставиш да бъдеш затисната от непоносимата им тежест. Отнасяш плика с лудости навън заедно с чаша червено вино и докато пушиш в каменното дворче, включваш скарата, макар да знаеш, че наближава буря и дори усещаш първите капки; чакаш една-две минути и с ръмжене изсипваш плика върху пламъците.
Ти си едра, авторитетна жена, която изгаря в задния си двор куп секретни документи, касови бележки и други вещи, отразяващи баналността на живота ти и преобразени в „доказателство“ за надрасканото върху тях. Напръскваш ги с разпалваща течност, за да влошиш още повече или подобриш положението, и хвърляш тези неспирни, безсъдържателни, глупави, нелепи, жалки остатъци отгоре, палиш клечка кибрит и гледаш как всичко изригва в облаци насълзяващ, жлъчен дим. Сгърчени и почернели, безсмислени листа. Няма значение, защото в главата ти още трепка малка светлинка, която не можеш да угасиш, свещ в мрака на тунела, който всъщност е кула, която всъщност е топографска аномалия, която всъщност си ти, протягаща ръка, за да докоснеш лицето на Сол Еванс. Твърде много е. Отпускаш се до стената и гледаш как пламъците се вдигат и снишават, а после изчезват. Не стига. Вътре има още — на масичката до диванчето, на кухненския плот, на лавицата в спалнята; ти си посипана с тях, давиш се с тях.
В долната част на задния двор прозорците светят, работи телевизор. Мъж, жена, момче и момиче седят на дивана в тържествена тишина и гледат спорт. Не говорят. Не правят нищо друго, освен да гледат. Определено не желаят да погледнат към теб, сред все по-тлъстите дъждовни капки и цвъртящите хартии в огъня.
Ами ако се прибереш, отвориш кутията и се окаже, че мобилният телефон не е мобилен телефон? Ако прибирането му е било шега? Трудно се сдържаш. Ами ако отново занесеш телефона за проба и не се установи нищо необичайно? Ами ако се прибереш и видиш, че телефонът не е обикновен и докладваш на Лаури, а той се изсмее и те обяви за смахната? Или кажеш на Севърънс, докато телефонът просто си седи там, а ти се превръщаш в компрометиран директор на агенция, все още нерешила основната загадка, около която се върти съществуването й? Ами ако ракът ти се разрасне и те погълне, преди да си успяла да преминеш границата? Преди да си успяла да придружиш биолога от другата страна.