Ти и твоята пура, и чашата с вино, и силната музика на грамофона, който дори не помниш да си купувала, и идеята, че всичко това някак ще задържи мрака, ще възпре мислите, кипящи в главата ти — студенината, която те обхваща, като че ли Господ сама те е приковала с електричния си блажен поглед като пеперуда върху стиропора на посредствена колекция.
Бурята връхлита и ти хвърляш пурата, но оставаш там, замислена за невидимата граница и безкрайните хипотези, които вече напомнят на налудничава религия… и си пиеш виното, по дяволите, цялата бутилка свършва, но полза няма, все още не искаш да влезеш вътре, за да срещнеш… каквото и да било.
— Кажи ми нещо, което не знам! Кажи ми нещо, което не знам, мамка му! — крещиш в мрака и хвърляш чашата си в нощта, а после, без да помислиш, падаш на колене в дъжда, мълниите и калта, и не знаеш дали това е акт на неподчинение или на болка, или просто егоистичен рефлекс за дописване на мелодията. Наистина не знаеш, също както не знаеш дали мобилният телефон там вътре действително се е движил и оживял.
Изгорелите бележки вече са подгизнали и падат на мокри, слепени буци от пепел от ръба на преливащата скара. Във въздуха летят последни искри и една по една мигват и угасват.
Най-после ставаш. Изправяш се от калта, под дъжда, и влизаш вътре; изведнъж всичко става страшно студено и спокойно. Отговорът не се крие в задния ти двор, защото никой няма да дойде и да те спаси, дори да му се молиш. Особено ако му се молиш. Ти си сама, винаги си била сама. Трябва да продължиш напред, докато не можеш да направиш и крачка повече.
Трябва да устоиш. Почти успя. Можеш да стигнеш до края.
Прекратяваш разследването на БССИ. Прекратяваш разследването на фара. Оставяш в кабинета си останалите бележки, които са много, много повече от изгорените у дома в безсмисления ти опит за катарзис.
— Случвало ли се е някой да изгори къща? — питаш Брокерката по-късно същата вечер, когато се отбиваш в бара да пийнеш набързо няколко коктейла, които ще те приспят, а после пак ще те събудят, за да се въртиш неспокойно в леглото посред нощ.
Светлината е мъждива, телевизорът свети безмълвно, с тихо далечно жужене, звездите по тавана проблясват от въртящите се прожектори на боулинга. Някой е пуснал мрачна кънтри песен на джубокса, но и тя звучи сякаш много отдалеч: Нещо в сърцето не изтрая. Понякога ролята си трябва да играя.
— О, да — отвръща тя и се впуска в една от любимите си теми, както се изразява ветеранът в пристъп на внезапно остроумие. — Най-обичайното е палеж заради застраховката. Или бившият се опитва да изгори къщата на жена си след нанасянето на новото гадже. В повечето случаи обаче не се открива никаква причина. Имах един тип, който просто изпитал порив да запали пожар; просто стоял и гледал, докато всичко се обвива в дим. После ревеше и се чудеше защо го е направил. Сам не знаеше. Е, сигурно е имало причина, винаги съм си мислила така. Нещо, което не е можел да признае даже пред себе си или просто не е знаел.
Гневът се опитва да се отскубне от теб; проявява се като подозрение, което те гризе от известно време.
— Ти не си брокер. Изобщо не си никакъв брокер.
Тя е новопоявила се дума в бележките ти, тя е мобилен телефон, който не си стои на мястото.
Трябва ти чист въздух, излизаш навън, на чакълестия паркинг, под несигурната светлина на напукана улична лампа. Още чуваш музиката, която гърми вътре. Лампата грее отгоре върху теб и масивното туловище на хипопотама в края на игрището за мини голф, което хвърля широка овална сянка. Очите му са празни и стъклени, зейналата му уста е бездънно пространство, в което не би пъхнала ръка, колкото ще безплатни игри да ти обещава Чипър.
Ветеранът излиза навън.
— Права си, не е брокер — казва той. — Уволниха я. Вече повече от година е без работа.
— Няма проблем — отвръщаш. — И аз не съм шофьор на камиони.
Той трагично те пита дали искаш да влезете и да потанцувате. Не, не ти се танцува. Но нямаш нищо против, ако се облегне с теб на хипопотама, за да си поприказвате. Нищо конкретно. Просто за обичайните, ежедневни неща, които ви се изплъзват.
Растението остава в хранилището-катедрала. Мишката на Уитби остава на тавана… през повечето време. Последните дни преди дванайсетата експедиция телефонът мигрира на бюрото ти като тайно напомняне. Не знаеш дали да се тревожиш повече, когато е при теб или когато не го виждаш.