0027: Пазачът на фара
Сол се събуди, легнал по гръб под фара и покрит с пясък, а Хенри лежеше свит до него. Още беше тъмно, в черното небе се процеждаше наситено синьо, но необятното пространство беше изпъстрено със звезди. Знаеше, че умира, че сигурно е натрошен на стотици парчета, но не се чувстваше така. По-скоро изпитваше особено безпокойство, което постоянно нарастваше, без да крие нищо зад себе си. Нямаше я агонията от падането, от пронизващата болка от счупените кости. Нищо подобно. Може би беше в шок?
Сиянието обаче беше там, заедно с нощта, която го гледаше с хиляди блестящи очи, и успокоителният плисък и шепот на прибоя, а когато се обърна настрани с лице към морето, видя тъмните сенки на нощните чапли с характерните гребени; кълвяха малките сребърни рибки, които се гърчеха в мокрия пясък.
Изпъшка и макар да очакваше да падне отново, което така и не стана, Сол се изправи без залитане и подпиране, изпълнен със страховита сила. Дори рамото му беше добре. Не беше ранен или пък беше толкова тежко ранен и дезориентиран, че явно краят му наближаваше. Всичко, което минаваше през главата му, се превеждаше с думи, тревогата му се изразяваше с език и той отново я потисна, защото някак знаеше, че ако я пусне наяве, значи се е предал и не му остава много време.
Вдигна очи към прожектора и отново си представи падането. Нещо вътре го беше спасило, беше го защитило. Когато се удари в земята, не беше той — полетът се беше превърнал в спокойно, леко падане, като какавида, нежно целунала земята. Беше намерил покой, сякаш попаднал на предопределеното си място.
Погледна към Хенри и видя, въпреки гъстия мрак, че и той е още жив, вперил далечен поглед в него като звездите горе. Този поглед идеше към Сол от през векове и необятни, непреодолими разстояния. Блажен и смъртоносен. Жалък убиец. Паднал ангел, опустошен от времето.
Сол не искаше да усеща този поглед върху себе си. Отдалечи се от Хенри, слезе по-близо до водата. Чарли беше някъде там, в морето, и ловеше риба. Искаше му се да е до него, но беше готов да го отблъсне, да го запрати още по-далеч, та това, което бе обладало него, да не засегне и приятеля му.
Тръгна към купчината камъни, по които обичаше да се разхожда Глория, сгушили езерца от прилива. Седна тихо и се опита да си върне усещането за самия себе си.
Струваше му се, че вижда в морето гърбовете на левиатаните, които се надигаха през повърхността, а после се връщаха в дълбините. Усети миризма на мазут, бензин и химикали; водата вече стигаше почти до краката му. Плажът беше осеян с пластмаси и други боклуци, почернели парчета метал, варели и тръби, пълни с водорасли и рачета. Останки от кораби. Изхвърлени предмети, каквито не бяха докосвали този бряг, а сега бяха тук.
Звездите се движеха с бясна скорост по безлунния небосклон и той чуваше гръмовните им писъци, докато се стрелкаха все по-бързо и разпадаха с дълги ленти и флагове от светлина.
Хенри се приближи като тромава сянка. Сол не се страхуваше от него.
— Мъртъв ли съм?
Хенри не отговори.
След миг:
— Ти вече не си истинският Хенри, нали?
Онзи пак не отговори.
— Кой си?
Хенри погледна към Сол и отново отмести очи.
Чарли в лодката, насред морето, ловеше риба в нощта, далеч от всичко това, каквото и да беше то; чувството набъбваше в Сол като живо и се мъчеше да излезе от него. С все по-голяма сила.
— Ще видя ли отново Чарли?
Хенри се обърна и тръгна по плажа, натрошен и нестабилен. След няколко крачки още нещо в него се пречупи и той се строполи върху пясъка, пропълзя няколко метра и замря. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.
Надигаше се нещо като вълна. Нещо приближаваше към него. Почувства се едновременно слаб и неуязвим. Така ли ставаше? Това ли бе един от начините Бог да те прибере?
Не му се искаше да си тръгне от света, но вече знаеше, че го напуска или светът напуска него.
Сол успя да се качи в пикапа си. Чувстваше как болестта прелива, знаеше, че каквото и да се случи, той няма да може да го контролира, защото то не бе в ничия власт. Не искаше обаче да стане тук, на брега, близо до фара. Не искаше изобщо да се случва, но знаеше, че решението не зависи от него. В главата му избухваха комети; видение на ужасяваща врата и онова, което бе излязло от нея. Подкара по коловозите на пътя, като от време на време завърташе бясно кормилото в опит да избяга от себе си, макар да беше невъзможно. Мина през спящото село. Черен път след черен път. Чарли в морето. Добре, че не беше там. Главата му пулсираше. Сенките раждаха сенки, от устата му напираха думи, които нямаха търпение да излязат навън; шифър, който не можеше да разгадае. Имаше чувството, че нещо е приковало вниманието си върху него. Не можеше да избяга от усещането за радиосмущения и вълни, комуникация, притискаща границите на мозъка му.