Нямаше как да продължи; стигнал бе до най-отдалечената част на забравения бряг — боровата гора, върху която никой нямаше претенции, която никой не желаеше, в която никой не живееше. Спря и слезе. Силуетите на тъмните дървета, звуците на совите, безбройните шумоления, лисицата, която се спря и го погледна без страх, звездите, които се въртяха и стрелкаха горе.
Запрепъва се в мрака, подпираше се на палмите и клоните на храстите, пробиваше си път през шубраците, стъпи с крак в черната вода, отдръпна се назад. Остра миризма на лисича пикня, усещане за животно или животни, които го гледат. Опитваше се да запази равновесие. Опитваше се да запази самообладание. В главата му обаче се отваряше цяла вселена, пълна с образи, които не разбираше и не можеше да разбере.
Цъфтящо растение, което не може никога да умре.
Дъжд от бели зайци, посечени посред скока си.
Жена, която се навежда над скално езерце, за да докосне морска звезда.
Зелен прах от труп, разнесен от вятъра.
Хенри, застанал на върха на фара, гърчи се и трепери, докато приема сигнали някъде от много, много далеч.
Мъж с военна униформа, който се препъва по забравения бряг, а всичките му другари са мъртви.
И светлина, която го намери отгоре, прикова го на място и извърши някаква жизненоважна трансакция.
Усещане за мъртви листа. Миризма на пламтящ огън. Далечен лай на куче. Вкус на пръст. Над главата му — преплитащи се клони на борове.
В съзнанието му се издигаха странни разрушени градове, а с тях и искра, обещаваща спасение. И каза Бог, че е добро. И каза Бог: „Не се съпротивлявай.“ Само че единственото му желание беше да се съпротивлява. Вкопчен в Чарли, в Глория, даже в баща си. Баща му, който проповядваше, изпълнен с вътрешна светлина, сякаш обладан от нещо по-велико и неподвластно на езика.
Накрая Сол не можеше да продължи повече в тази пустош, с него беше свършено и го знаеше, заплака, падна и почувства как това нещо в него пуска котва в земята; усещането бе чуждо като всичко останало и в същото време някак познато, сякаш му се е случвало стотици пъти. Едно съвсем малко нещо. Тресчица. И в същото време голямо като цели светове, и той никога нямаше да го разбере, дори когато го превземеше напълно. Последните му мисли, преди мислите му да станат чужди и повече никога — негови: може би в това няма нищо срамно, може би мога да го понеса, да се преборя. Да се примиря, но без да се предавам. И погледна назад зад себе си, към морето, неспособен да каже името, само три прости думи, които изглеждаха крайно недостатъчни, но други нямаше.
Малко по-късно се събуди. Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на палтото му, докато вървеше тежко по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше нанесла съществени щети нито тук, нито в селото.
В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки.
В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.
0028: Призрачната птица
Пълзящият беше зад тях. Думите бяха зад тях. Това беше просто подземен тунел в топъл ден. Просто вода. Просто място, от което излизаха.
Призрачната птица и Грейс не разговаряха много. Нямаше какво да си кажат, между тях лежеше цял свят. Тя знаеше, че Грейс не я възприема като човек, но нещо в нея явно й вдъхваше достатъчно спокойствие, за да продължава да върви до нея, да й вярва, когато казва, че се е променило нещо друго, освен климата, че трябва да се насочат към границата и да видят какво е то. Във въздуха се носеше миризма на боров прашец, наситен, златен и зрял. В храстите и дърветата се гонеха мушитрънчета и жълти дървесници.