— Какво има? — попита Грейс зад гърба й.
— Нищо. Абсолютно нищо.
И ето че отново вървеше, смееше се по малко и всичко от нея беше изстискано с изключение на желанието за вода и чиста риза. Необяснимо, неоснователно щастлива, даже широко усмихната.
Ден по-късно стигнаха до сградата на „Съдърн Рийч“. Блатото беше пропълзяло до двора и се процеждаше между плочките, надигаше се по бетонните стъпала към входа. Върху хлътналия покрив имаше гнезда на щъркели и ибиси. По външните стени се виждаха саждени следи от пожар, лумнал от вътрешността на сградата, в близост до научния отдел. Отдалеч не се виждаха признаци на човешки живот. Нито сянка от хората, които Грейс познаваше. Зад тях се разстилаше езерото и се издигаше мършавият бор, окичен с лампички, който беше с две педи по-висок, отколкото Призрачната птица го помнеше.
С единогласно решение, без да си кажат и дума, двете спряха в края на сградата. Оттам през една дупка в стената се виждаха три етажа празни, засипани с отломки стаи, и още по-непрогледен мрак. Останаха така за миг, скрити между дърветата, загледани в руините.
Грейс не можеше да забележи как сградата бавно вдишва и издишва, как въздиша. Не можеше да долови и ехото от пулса й, който подсказваше на Призрачната птица, че това място е изградило своя собствена екология и биосфера. Грешка би било да влязат, да я смутят. Времето за експедиции беше приключило.
Не останаха повече, не потърсиха оцелели, не предприеха нито едно от обичайните — може би глупави — неща, които инак биха направили.
Сега обаче идваше решителният момент, изпитанието.
— Ами ако отвън вече няма свят? Поне такъв, какъвто го познаваме? Или няма път към него? — попита Грейс в миг, в който съществуваше в друг, богат и изобилен свят.
— Скоро ще разберем — отвърна Призрачната птица и стисна ръката й.
Нещо в изражението й явно подейства успокоително, защото Грейс се усмихна и каза:
— Да, така е. Ще разберем.
Те двете може би знаеха повече от всеки друг жив човек на Земята.
Беше просто обикновен ден. Един обикновен летен ден.
Затова продължиха напред, като хвърляха камъчета; хвърляха камъчета, за да открият невидимите очертания на граница, която може би вече не съществуваше.
Дълго вървяха и хвърляха камъчета във въздуха.
000Х: Директорът
Седиш на тъмно на бюрото си в „Съдърн Рийч“, минути, преди да поемеш на дванайсетата експедиция; раницата ти е до теб; пистолетите са прибрани във външния джоб, със спуснати предпазители, незаредени. Ще оставиш пълна бъркотия след себе си. Лавиците са претрупани, в бележките ти никой няма да открие понятен ред. Безброй неща, в които няма никаква логика или има логика само за теб. Като растение и очукан мобилен телефон. И снимка на стената от времето, когато познаваше Сол Еванс.
Писмото ти до него е в джоба ти. Чувстваш се неловко. Сякаш се опитваш да кажеш нещо, което трябва да бъде казано без думи, на някого, който може вече да не е в състояние да го прочете. А може би и това е като надписа на стените на кулата: важни са не думите, а това, което преминава чрез тях. Може би важното е да го изкараш на страницата, за да остане и в ума ти.
За хиляден път се изтезаваш, че не си премислила добре плана си за действие. Имаш избор. Можеш да оставиш всичко да върви, както преди. Или… да направиш това, което съвсем скоро ще те изведе от мрака, от тишината, за да поемеш по път, от който не можеш да се върнеш назад. Дори да се върнеш назад.
Вече си казала на Грейс, каквото е нужно, така че поне да изглежда, че всичко ще бъде наред. Казала си го точно както трябва, за да я успокоиш. Да запазиш високия й дух. И почти вярваш, че ти е повярвала, заради самата себе си. Когато се върна. Когато разрешим тази загадка. Когато…
На вратата се показва бледа, любопитна глава, завъртяна под ъгъл: Уитби. От джоба на ризата му наднича мишката, цялата уши, малки черни очички и крехки лапички като ръчички.
Изведнъж се чувстваш стара и безпомощна, и всичко ти се струва много далечно — столът, вратата, коридорът, Уитби — дели ви пропаст, широка километри. Изпускаш тихо ридание, опитваш се да си поемеш въздух. Присвиваш се в моментна паника от купчината боклук, която всъщност са твоите бележки. Но под всичко това остава сърцевината, която не бива да поддава.