Когато чу, че психологът от дванайсетата експедиция е бившият директор на Агенцията и е възприемала биолога като свой специален проект, своя особена надежда, Призрачната птица се разсмя. Изпита внезапна топлина към психолога, като си спомни словесните им престрелки от интервюто. Психологът-директор лукаво се бе опитала да се бори с широката и дълбока Зона X чрез нещо тъй тясно и притъпено като биолога. Като нея. Едно неочаквано мушитрънче, което се стрелна през трънаците и се скри от погледа й, като че ли споделяше същото мнение.
Дойде нейният ред и тя призна, че вече си спомня всичко до момента, в който е била сканирана или атомизирана, или копирана от Пълзящото същество в тунела-кула — до мига на нейното сътворение, който може би е бил мигът на смъртта на биолога. Пълзящият и лицето на пазача на фара, пламтящо през насложените митове на съграждането му, предизвикаха недоверие, което лъсна през Контрол сякаш беше прозрачна дълбоководна риба. Но какво бяха още няколко невъзможни неща след всичко, което вече беше видял?
Той не зададе нито един въпрос, който да не беше зададен под някаква форма от биолога, геодезиста, антрополога или психолога по време на дванайсетата експедиция.
Това някак създаваше смущаващ двоен ефект, за който тя спореше в собствената си глава. Защото понякога не беше съгласна със собствените си решения — решенията на биолога. Защо другият й аз беше проявил такава небрежност по отношение на думите на стената? Например. Защо не се бе изправила срещу психолога-директор, веднага щом беше разбрала за хипнозата? Какво бе спечелила, слизайки да търси Пълзящия? Някои неща Призрачната птица можеше да прости, но други стържеха в съзнанието й и я запращаха в безкрайните спирали на „какво би могло да бъде“, които я вбесяваха.
Съпруга на биолога тя напълно отхвърли, без колебание, защото с него идваше мракът на живота в града. Биологът беше омъжена, но Призрачната птица беше освободена от всички отговорности, съпътстващи брака. Не разбираше защо двойничката й се бе примирила с това. Едно от недоразуменията между нея и Контрол: налагаше се да изясни, че потребността й от собствен опит, с който да попълни чуждите спомени, не се простираше върху техните отношения, каквото и да си мислеше той за нея. Тя не можеше просто да се впусне в нещо физическо с него и да покрие нереалното с обичайното и механичното, не и когато спомените й бяха за съпруг, прибрал се у дома, лишен от спомени. Всеки компромис би наранил и двамата и някак си беше безсмислен.
Застанал пред скелета на стенещото същество, Контрол каза:
— Значи и аз мога да свърша така? Някаква моя версия?
— Всички свършваме така, Контрол. В крайна сметка.
Но не точно така, защото от тези очни ябълки, от плесенясалите кости продължаваше да се излъчва някакво сияние, някакъв живот — стремеж към нея, който тя отблъскваше, а Контрол не можеше да усети. Зона X я гледаше през мъртви очи. Зона X я анализираше от всички страни. Караше я да се чувства като очертание, създадено от погледа, впит в нея, че се движи, само защото и погледът се движи с нея и държи съставните й атоми заедно в една кохерентна форма. А очите изглеждаха познати.
— Директорът може и да греши за биолога, но нищо чудно ти да си отговорът. — Казано само наполовина саркастично, сякаш той знаеше какво й се случва.
— Аз не съм отговор. Аз съм въпрос.
А може би и въплътено послание, сигнал от плът и кръв, макар още да не бе разбрала каква история разказва.
Мислеше си още какво беше видяла по пътя към Зона X, как й се бе сторило, че от двете й страни няма нищо, освен почернелите руини на големи градове и огромни кораби, излезли на сушата, осветявани само от бумтящите червени и оранжеви огньове, които не правеха нищо друго, освен да хвърлят сенки и да крият в далечината скимтящи твари, скачащи през пепелта. Как се бе опитала да блокира изповедното бръщолевене на Контрол и нещата, които казваше, без да съзнава, за да отхвърли всякакво съмнение, че той може да крие неизвестна за нея тайна. Вземи пистолета… разкажи ми нещо смешно… аз я убих, моя е вината… Прошепна хипнотично внушение в ухото му, за да възпре не само думите му, но и ужасните видения, които ги обгръщаха.
Скелетът пред очите им беше изкълван до кости. Обезцветените кости гниеха, върховете на ребрата вече бяха омекнали от влагата, повечето изпотрошени и изгубени в калта.