Над главите им щъркелите продължаваха да се вият и кръжат насам-натам в сложен и синхронизиран въздушен танц, по-красив от всичко, което човешкият ум би могъл да сътвори.
003: Директорът
През уикендите убежището ти е „Чипърс Стар Лейнс“, където не си директор на „Съдърн Рийч“, а само един от клиентите на бара. Заведението се намира встрани от шосето, далеч от Блийкърсвил, почти в края на един черен път. Хората на Джим Лаури в Централата може и да го знаят, може дори да го наблюдават и подслушват, но не си срещала никого от агенцията там. Дори Грейс Стивънсън, заместничката ти, не знае за него. За всеки случай носиш тениска на местна строителна компания или благотворително събитие като състезание за готвене на чили и стари джинси от последния ти дебел период, понякога увенчани с рекламна бейзболна шапка на любимото ти барбекю.
Ходиш да играеш боулинг там, също като някога с баща си, но обикновено започваш сама, на прогнилото, но още годно миниатюрно голф игрище на Чипър „Сафари Адвенчър“. Лъвовете до деветата дупка са спяща купчина от сънени пластмаси, разтопени и почернели по краищата от някакво отдавнашно бедствие. Огромният хипопотам, възседнал последната осемнайсета дупка, има елегантни глезени и олющени петна, разкриващи кървавочервената боя отдолу, сякаш създателите му са били твърдо решени да го направят максимално истински.
После влизаш вътре и правиш няколко игри с всеки, който търси четвърти, под избледняващата вселена, изрисувана на тавана — ето я Земята, ето го Юпитер, ето я лилавата мъглявина с червения център, всичко осветено през нощта с евтино лазерно шоу. Ставаш за четири-пет игри, рядко стигаш до двеста. После сядаш на тъмния, удобен бар. Натикан е в един ъгъл в дъното, възможно най-далеч от стаята с вмирисаните обувки, а акустиката някак си заглушава скърцането, ударите и дрънченето на боулинга. Тук всичко е все още прекалено близо до Зона X, но докато никой не го знае, тази информация ще продължи да убива клиентите така бавно, както през изминалите десетилетия.
Барът на Чипър привлича предимно закоравели редовни посетители, защото си е в крайна сметка местната кръчма, с тъмен филц по тавана, който е трябвало да бъде поръсен със звезди. Но металните изрезки, заковани там и напомнящи повече на безброй шерифски значки от стари уестърни, ръждясват толкова отдавна, че матовият черен фон сега е осеян с червеникавокафяви морски звезди. Табелата в ъгъла рекламира бистро „Стар Лейнс“. Тази част на кръчмата се състои от половин дузина кръгли дървени маси и столове с тапицерия от черна изкуствена кожа, като че ли откраднати някога от верига семейни ресторанти.
Повечето ти приятелчета в бара са дълбоко вглъбени в спорта, който се процежда от телевизора със субтитри и изключен звук; старият зелен килим, който се изкачва нагоре по стените, заглушава тихите разговори. Редовните клиенти са безобидни и рядко буйстват, включително Брокерката на недвижими имоти, която си въобразява, че знае всичко, но компенсира с умението си да разказва хубави истории. И седемдесетгодишният старец с посребрената брада, който почти винаги стои в края на бара и пие светла бира. Ветеран от някаква война, вариращ между лаконичността и дружелюбните приказки.
Твоята версия за психолога не звучи уместно тук и ти не обичаш да я използваш. Вместо това на всеки, който пита, казваш, че си шофьор на камиони на дълги разстояния в почивка, и надигаш бирата си, за да сложиш край на тази част от разговора. Хората намират историята за правдоподобна; може би ръстът и широкоплещестата ти фигура също допринасят за това. Повечето вечери си на път самата ти да повярваш, че наистина си шофьор на камион, а тези хора — почти твои приятели.
Според Брокерката мъжът не е ветеран, а само „алкохолик, търсещ съчувствие“, но си личи, че самата тя не е лишена от съчувствие към него. „Ще се пиша доброволец“, е любима фраза на ветерана. Както и: „Мамка му, няма“. Останалите са смесена компания от медицински сестри от спешното отделение, двама монтьори, фризьорка, няколко рецепционистки и секретарки. Както би казал баща ти: „хора, на които никога не се позволява да надникнат зад завесата“. Не си правиш труда да разследваш нито тях, нито често сменящите се бармани, защото няма значение. Никога не говориш бунтарски или поверителни неща в бара.
Някои вечери обаче, когато се задържиш по-дълго и тълпата от посетители оредее, записваш на салфетка или подложка за чаша едно-две неща, които не те оставят на мира — част от непрекъснатите озадачаващи въпроси, които ти подхвърля Уитби Алън, експертът по холистична околна среда, подчинен на Майк Чейни, прекомерно веселия ръководител на научния отдел. Ти никога не искаш такива въпроси от него, но това не го спира; Уитби изглежда така, сякаш главата му гори, и единственият начин да потуши пламъците е да ги задуши с идеи. „Какво има извън границата, когато си вътре?“ „Какво е границата, когато си в нея?“ „Какво е границата, когато някой е извън нея?“ „Защо човекът вътре не вижда този отвън?“