„Твърденията ми не са по-добри от въпросите — призна веднъж Уитби, — но ако искате нещо лесно, идете да видите какво ще ви поднесат в Научната барака на Чейни.“
Идеите на Уитби са подкрепени с впечатляващ документ, греещ под лъскавата невидима мембрана на прозрачна пластмасова корица. В чисто нова черна папка с три пръстена, идеална перфорация и нито една печатна грешка във всичките дванайсет страници, с безупречна заглавна страница: шедьовър, озаглавен „Обединени теории: Един завършен подход“.
Докладът е лъскав, умен и бърз като самия Уитби. Въпросите, които повдига, препоръките, които отправя, ясно намекват, че според него Агенцията би могла да работи по-добре, че самият той би могъл да постигне повече, ако му бъде дадена възможност. Трудно за смилане, особено когато научният отдел прави засади и вади случайни цитати, които ти праща на отделни бележки: „Хипотези в търсене на доказателства, право напред, назад или настрани“. Или заврени в задника му.
Но за теб това е адски сериозно, особено списъкът от „условия, необходими за съществуването на Зона X“, които включват:
• изолирано място;
• инертен, но нестабилен задействащ механизъм;
• катализатор за действието на този механизъм;
• елемент на късмет или случайност в приложението на механизма;
• контекст, който не разбираме;
• отношение към енергията, което не разбираме;
• подход към езика, който не разбираме.
„Какво следва? — попита Чейни на една оперативка. — Внимателно изследване на чудесата на светците или необясними случаи на двукраки телета, предвещаващи апокалипсис, за да видим дали ще уцелим нещо смислено?“ По това време Уитби обичаше да спори разпалено и веднага скачаше с готово възражение, убеден, че не само ще хване козела на Чейни за рогата, но и ще го заколи, разфасова и изпече:
„Действа донякъде като организъм, като кожа с милион гладни усти вместо клетки или пори. И въпросът не е какво е, а какъв е мотивът. Мислете за Зона X като за убиец, когото се опитваме да заловим.“
„О, чудесно, значи вече си имаме и детектив в екипа“, измърмори Чейни, докато ти му даваше знак да мълчи, а Грейс ти помагаше с най-добрата си принудена усмивка. Защото истината е, че ти каза на Уитби да подходи като детектив, да се опита „да мисли извън «Съдърн Рийч»“.
Известно време с помощта на Уитби сте стрели, изстреляни право в целта. Защото не е като да нямате успехи в началото. Под твое наблюдение се осъществява голям напредък в експедиционната екипировка като подобрени полеви микроскопи и оръжия, които не задействат защитните механизми на Зона X. Все повече експедиции започват да се завръщат невредими, а усъвършенстванията в превръщането на хората в техните функции — триковете, които научи от собствената си роля — също помагат.
Чертаеш настъплението на Зона X в околната среда, постепенно добиваш малка представа за параметрите й и дори създаваш експедиционни цикли с обща метрика.
Може би невинаги контролираш тези критерии, но за известно време се налага мнението, че ситуацията се стабилизира и новините се подобряват. Блестящото сребърно яйце, което си представяш, когато мислиш за Централата — тези безшевни, възвишени мисли, така перфектно изразени чрез висшестоящите там — бръмчи и мърка, и пулсира одобрение върху теб… макар в същото време да излъчва усещането, че „Съдърн Рийч“ е някакво месно-мозъчно извращение на красив и елегантен алгоритъм, който Централата крие дълбоко в себе си.
С годините обаче влиянието на Лаури става все по-подривно и не се вижда решение на хоризонта. Данните, получени от Зона X, се дублират и намаляват, или „намаляват възможностите за тълкуване“, по израза на Уитби. Множат се недоказуемите теории, а лингвистите повтарят, че им „липсват аналогии“.
Грейс започва да ги нарича ленолози, защото постоянно се провалят и изостават, и плъзва мрачната шега, че Зона X продължава да мъти водите, „изпаднала край пътя, напомнящ на смесена метафора на оплетен език, и повлякла ги със себе си“. Само дето не мъти водите или езика край пътя или каквото и да било друго, размътено или не, което да биха могли да разберат. Твърдението, че „липсват аналогии“, само по себе си беше недостатъчно като диагноза; лингвистите изгаряха при повторното си навлизане в земната атмосфера след срещата си със Зона X. Кара те да мислиш за всички мъртви и умиращи сателити, които си запращала в координатите на Зона X, защото е било лесно, защото изчезващите космични останки внушават някаква извратена логика, въпреки че превръщането на Зона X в боклукчийска кофа приличаше на проява на неуважение, която би могла да вбеси едно неуверено божество. Само дето Зона X никога не отвръщаше, дори на това унижение.