Всъщност проблемът не е в лингвистите, нито дори в Централата. Проблемът е Лаури, защото той пази твоята тайна — че си израснала в земите, които после се превърнаха в Зона X — а в замяна ти се стараеш да му даваш, каквото иска, в границите на разумното, разбира се. Лаури е вложил кръвта и потта на други хора в идеята за експедициите, следователно и идеята за бариерата като за непробиваема бариера, което означава, че той се намира от безопасната страна на пропастта. А Уитби продължава да се противопоставя на традиционното: „Каквото и да мислим за границата, важно е да разберем, че тя е ограничение на Зона X“. Важно ли беше това?
За теб друго е по-важно: истината в слуховете за безскрупулността на Лаури след озоваването му в Централата, за звукоизолирания покрив, който си беше създал. Шепотите, които се връщат далечни, но ясни през годините, като разходка в тъмна, застинала гора, в която се чува воят на вятъра. Нещо, което те зове и обещава всички удобства на цивилизацията, но щом веднъж търсещият стигне до края на този път, намира само кланица, пълна с трупове. Доказателството е лекотата, с която той надделя над Питман, официалния ти шеф в Централата, и продължава да те притиска за резултати.
По времето на единайсетия цикъл от експедиции се чувстваш все по-изцедена, а планът на Централата започва да се променя. Потокът от нови служители, пари и оборудване се е свил, защото Централата посвещава по-голямата част от времето си на смазването на вътрешния тероризъм и прикриване на уликите за надвисналата екологична катастрофа.
След дългите работни часове се прибираш в дома си в Блийкърсвил, но не можеш да се скриеш. Призраците те следват, сядат на дивана ти или надничат през прозорците. Нежеланите мисли се промъкват в странни моменти — по средата на оперативка, докато обядваш с Грейс в кафенето, докато се оглеждаш мързеливо за нови бръмбари на Централата, скрити в кабинета ти — че всичко това не си струва, че нищо не постигаш. Всяка експедиция тежи върху раменете ти.
„Можех да стана директор — изпъчи се веднъж Лаури, — но видях предупредителните сигнали и схванах намека.“ Предупредителните сигнали са страхът, който знаеш, че се крие в него, но Лаури никога няма да си го признае. Груба шега с цел да те подразни, сякаш знае, че те моли за невъзможното.
Вечното трескаво притеснение, че някой в „Съдърн Рийч“ или Централата ще разкрие тайната ти, че Лаури няма да може да опази информацията или сам ще се изкуши, решил, че вече не си му полезна. Риск за сигурността. Лъжи. Прекалена емоционална ангажираност. Но въпреки всичко най-малко вярваш на състраданието, него отблъскваш от себе си и предпочиташ пред всички, освен Грейс, да се представяш за студена, дистанцирана, даже груба, така че да можеш да мислиш ясно и обективно… дори тази роля да те прави малко студена, дистанцирана и груба.
Освен това по някакъв непонятен начин вярваш, че подходът на Лаури отдалечава „Съдърн Рийч“ от отговорите. Като астронавт, устремен към забравата на необятния, пуст космос, който размахва ръце, но с това само приближава момента, в който няма да може да бъде спасен. И нещо още по-лошо, поне за твоя начин на мислене, с който без носталгия преживяваш наново спомените си от времето, когато беше психолог, Лаури е решил да изнамери безброй начини да изживее повторно собствения си ужасяващ опит в Зона X, така че никога да не бъде напълно свободен, а привидните усилия да се избави от него се превръщат в безкрайна прегръдка.
Другото ти убежище е покривът на сградата на „Съдърн Рийч“ със странния, виещ се перваз, който те скрива от погледите долу. Споделяш това свещено място само с един човек: Грейс. Подмяташ идеите, които ти хрумват в „Стар Лейнс“, дрънкаш глупости, защитена от факта, че само ти, Грейс и портиерът имате ключ. Много пъти се е случвало някой да се опита да те проследи, само за да види как изчезваш, а после, без той да знае, отново се появяваш там, където никой не може да те стигне.