Там, загледани в праисторическото блато и километрите тъмна борова гора, двете с Грейс измисляте всички прякори. Границата наричате „ров“, а входа — „главната врата“, макар и двете да се надявате да откриете странична врата или скрита вратичка някъде другаде. Тунелът, или топографската аномалия, в Зона X е „Ел Топо“, вдъхновено от някакъв странен филм, който Грейс е гледала с приятелката си.
Обикновено това са глупави шеги, но за момента са смешни, особено ако имате бутилка бренди или тя носи цигари с аромат на череши и си разтворите два сгъваеми стола, а после се надпреварвате да измисляте идеи или си говорите за идния уикенд. Грейс знае за „Чипър“, както и ти знаеш за нейните разходки с кану с приятели, всичките „пристрастени към греблата“. Не е нужно да й казваш да не идва в бара, както и ти никога не се самопоканваш на брега на реката. Обиколката на вашето приятелство се изчислява според дължината и ширината на „Съдърн Рийч“.
Именно на покрива за първи път споменаваш пред Грейс идеята си да се промъкнеш през границата в Зона X. С времето тя се е превърнала в нещо повече от мисъл, потрепваща по края на другите неща, метастазира като шифър, като „разходка с Уитби“, след като експедициите от десетия и единайсетия цикъл са протекли значително по-добре, макар да няма и отговори.
Не можеш да вземеш Грейс, въпреки че имаш нужда от съвета й. Защото ако нещо се обърка, това би било все едно да отсече две глави с един удар, пък и никога не си смятала, че нравът на Грейс е подходящ за тази цел; твърде много връзки има със света. Деца. Сестри. Бивш съпруг. Приятелка. Шегуваш се, че тя е твоят „външен морален компас“ и знае по-добре от теб къде са границите. „Прекалено нормална“, написа веднъж на една салфетка.
— Защо позволяваш на Лаури да ти казва какво да правиш? — пита Грейс един следобед, след като ти си обърнала разговора в тази посока. Отклоняваш/пречупваш. Лаури не ти е пряк шеф, по-скоро полурима, незавършена фраза, но все пак заповедна. Грейс би трябвало да знае как Лаури е пуснал пипала в Централата, как ги е оплел около теб и как ти успяваш да се опазиш от това.
Напомняш й, че има част от кралството, която ти управляваш и в която Лаури няма влияние: това, което излиза от Зона X от експедициите. Всичко се преработва в „Съдърн Рийч“ и когато последната единайсета експедиция се върна и успя да покаже само няколко размазани снимки, оставени в базовия лагер от предишната, а може би и от някоя по-ранна, ти ги взе и се взира часове наред в тях. Група сенки на тъмен фон. Но дали това беше стена? Текстура, която ти напомня за друга снимка, на друга експедиция? Извади всички снимки, направени в Ел Топо. Всичките тринайсет и да, новите също можеха да са от тунела. Тази сянка, това смътно очертание на лице… познато ли ти е? Грешно ли ще бъде да повярваш, че това означава нещо?
Когато си признаваш простичкия план на Грейс и й показваш част от уликите, си готова да се обзаложиш, че няма да те предаде на Централата, но знаеш, че би могла, от уважение към правилата. Защото зад всички свои съображения и данни ти се безпокоиш, че всичко се свежда до свития стомах, когато поредната експедиция не се завърне или се върне само част от нея, или се върне без нищо. Трябва някак да промениш парадигмата.
— Само отскачам набързо до Ел Топо и се връщам. Никой няма да разбере.
Макар че Лаури би могъл. Какво ще направи той, ако открие, че си преминала през границата без неговото одобрение? Дали гневът му ще бъде насочен само към теб?
След кратко мълчание Грейс казва: „С какво да ти помогна?“ Защото вижда, че е важно и че ще го направиш с или без нейната подкрепа.
Следващите й думи са:
— Мислиш ли, че можеш да убедиш Уитби?
— Да — отвръщаш ти, но тя те гледа скептично.
Уитби всъщност не е проблем. Уитби е нетърпелив, като подскачащ териер, който иска дълга — предълга разходка. Уитби иска да се махне за известно време от научния отдел. Уитби те успокоява, като ти цитира процентите на оцелелите от последните експедиции. Уитби е толкова въодушевен от възможността, че ти почти забравяш колко опасна е цялата идея.
Това е облекчение, защото същия уикенд, докато си бъбриш с Брокерката, осъзнаваш колко те ужасява мисълта да отидеш сама. Докато гледаш футболния мач на телевизора в бара, под омагьосаното ръждиво небе, си даваш сметка, че ако Уитби не се беше съгласил, може би и ти щеше да се откажеш от цялата тази работа.