Докато минаваш през вратата на път към Зона X, усещаш някакъв натиск, който те привежда, виждаш черен хоризонт, пълен с падащи звезди с толкова пищни опашки, прорязващи дълбоко не-небето, че примижаваш пред яркостта на този звезден оксижен. Усещане за залитане, за световъртеж, но всеки път, когато се наклониш твърде много на една страна, нещо те избутва обратно към центъра, сякаш стените, по-близо, отколкото изглеждат, се свиват под по-остър ъгъл. Мислите ти се стрелкат бързо, после бавно, съшити от нещо, което не можеш да определиш. Иде ти да спреш, да останеш цяла вечност там, в коридора между реалния свят и Зона X.
Хипнотизираният Уитби се влачи със затворени очи, а лицето му тръпне от тикове като по време на ярък сън. Каквото и да го преследва в собствената му глава, ти си се погрижила да не се изгуби, да не спре някъде по пътя. Вързала си го към себе си за китките с найлоново въже и той се препъва след теб.
Лепкавото чувство, което Уитби ти е казал, че ще усетиш след това, сякаш газиш през вода до кръста, съпротивлението, което означава, че сте близо до края, загатване за дълбоката, спираловидна врата от светлина далеч пред вас, при това тъкмо навреме, защото какъвто и стоик да си, лунатичната походка на Уитби започва да те влудява, да ти се струва, че разни неща те гледат. Губиш усет къде си по отношение на каквото и да било, даже на собственото си тяло… Наистина ли вървиш или стоиш неподвижно, а само мозъкът ти си мисли, че краката ти се повдигат, падат и отново повдигат?
Докато съпротивлението не се стопява като отдавна сдържан дъх и двамата заедно прекрачвате през вратата и се озовавате в Зона X. Уитби ходи на четири крака, прегръща земята и се тресе конвулсивно; ти го вдигаш, за да не залитне по случайност в грешна посока и да изчезне завинаги. Той се задъхва, и двамата се задъхвате от свежия въздух, докато се аклиматизирате към него.
Такова синьо, безоблачно небе. Пътека, която би трябвало да ти е много позната, но все пак не си виждала забравения бряг от десетки години. Ще ти трябва малко повече време, за да го възприемеш като свой дом. Разпознаваш пътеката по-скоро от снимките и разказите на участниците в експедициите, знаеш, че е била тук преди първите нашественици, че е била използвана от дедите ти и че дори сега е оцеляла, макар и обрасла, като част от Зона X.
— Можеш ли да вървиш? — питаш Уитби след принудителното свестяване.
— Естествено, че мога — ентусиазирано отвръща той, но зад думите му просветва крехък отблясък, сякаш отдолу нещо вече е оголено.
Не го питаш какво е сънувал, какво е видял. Не искаш да знаеш, докато не се върнете обратно.
Изгледала си отново онези отровни видеоматериали от Зона X от обречената първа експедиция, за да търсиш не отговори, а с известно чувство на вина — връзка с пустошта, която помниш от детството си. Да затвърдиш спомените си, да извикаш в съзнанието си онова, което не си можела досега, докато отблъскваш виковете, дезориентацията, неразбирането, хленча на Лаури, тъмнината.
Ето, виждаш редицата от камъни близо до фара; брегът е малко по-различен, като че ли тероарът на Уитби може да се проследи по рисунъците, оставени от вълните. Като че ли някъде там, сред дупките на пясъчните рачета и малките мидички, които се вкопават отново всеки път, когато вълните ги оголят, има проба, която крие всички отговори.
И пътеките: мрачният неподвижен покой на боровете и гъстите храсталаци с петна от задушена светлина. Споменът за бурята, в която се залута и се изгуби на шестгодишна възраст, за да излезеш от гората, без да знаеш къде, водена от предпазливия тих глас, с който ръководителят на експедицията разказва за надвисналите облаци, предвещаващи нещо повече от необходимост да намериш подслон.
След бурята, в изумителната открита шир и слънчеви лъчи срещна огромен алигатор, препречващ тясната пътека, обградена от двете страни с вода. Затича се и го прескочи. Никога не спомена пред майка си за вълнението, с което насред скока погледна надолу и видя онова жълто око, онази вертикална жълта зеница, която те прецени и погълна, също както Зона X погълна първата експедиция; а после, вече прелетяла над него, се спусна да бягаш и дълго тича, изпълнена с чиста радост, чист адреналин, сякаш си покорила целия свят.