Тичането на екрана към края е бягане от нещо, не към нещо, а писъците след него не са победоносни, а пораженчески — уморени писъци, издаващи изтощението от борбата с нещо, което дори не ще да се покаже. В по-цинични мигове си мислиш, че са механични викове: организъм, който знае, че няма смисъл повече да се бие, капитулиращо тяло и съзнание, което го напуска. Те не бяха изгубени, както ти някога; те нямаха къща до морето, в която да се приберат, нито майка, която снове напред-назад по верандата, обезумяла от тревога, от благодарност, когато най-после вижда калната ти, мокра до костите фигура.
Нещо в лицето ти сигурно е запазило спомена от радостта, че не те наказа, а само те преоблече със сухи дрехи и те нахрани, без да ти задава въпроси.
Заобикаляш базовия лагер и се насочваш към топографската аномалия, тласкана от неумолимата настойчивост на тиктакащ часовник. Защото знаеш, макар и никога да не си го обсъждала с Уитби, че колкото по-дълго се задържиш тук, колкото повече се залисаш, толкова по-голяма става вероятността от беда. Окото на алигатора се е втренчило в теб, а зад пронизителния му поглед се крие повече съзнателност, отколкото си спомняш. През втория ден от първата експедиция някой зад кадър казва: „Искам да се прибера у дома“, а Лаури, който уверено зяпа наоколо, отвръща: „К’во имаш предвид? Сега това е нашият дом. Тук си имаме всичко. Всичко, което ни трябва. Не е ли така?“
Тази настойчивост никъде не е толкова силна, както при преминаването през заблатената гора на една-две мили от границата, където дърветата се срещат с черноводните бразди. Мястото, на което най-често си виждала следи от мечки и си чувала шумолене в тъмнината под короните на дърветата.
Уитби доста мълчи, а когато заговаря, въпросите и притесненията му с нищо не облекчават натиска на мрака, вечното, непрестанно усещане за намерение, обзело тази земя още отпреди Зона X. Неподвижната, спокойна вода, потискащата чернота на небето, в което синьото наднича на стряскащи интервали през дърветата, само за да изчезне отново, а после да се върне сякаш от хиляди мили разстояние. Това ли е поляната, на която са загинали тримата мъже от петата експедиция? Това ли е езерото, погълнало телата на мъжете и жените от първата осма? Понякога, през воала на тези пластове, бледата, шепнеща фигура на Уитби те стряска, неотделима от ехото на тези последни дни от миналото.
Най-после навлизате в по-оптимистичен пейзаж, в който можеш да се адаптираш и да помириш картината от миналото и настоящето в едно. Една по-широка пътека разделя безкрайната блатиста гора от откритото поле и открива хоризонт от няколко високи бора, пръснати сред дивата трева и кръговете от палмето. Рехавата гора означава, че тъмнината свършва под ъгъл, хвърлящ коса сянка до средата на пътеката.
В Зона X има и други граници, други теснини, и вие преминавате през една, за да стигнете до топографската аномалия.
Веднага разбираш, че кулата не е направена от камък, Уитби също го осъзнава. Дали сега, с това непроницаемо изражение, не му се иска да го беше подложила на кондициониране, да беше преминал цялото обучение, което Централата може да ти осигури, не твоите половинчати мерки и проста хипноза?
Кулата диша. Няма съмнение: плътта на кръглата външна част на аномалията се повдига и спуска ритмично като гръдния кош на дълбоко спящ човек. Никой не е споменавал за този аспект в докладите; не си готова за него, но някак се приспособяваш, отдаваш му се, вече си представяш как слизаш надолу, докато част от теб се носи и издига, за да погледне отгоре глупостта на това решение.
Ще се събуди ли, когато влезеш в него?
Отворът, водещ към мрака, напомня повече на търбух, отколкото на проход, храстите наоколо са се отдръпнали, притиснати в неравен обрамчващ кръг, като че някаква липсваща към момента змия се е навила около входа, за да го пази. Стълбите образуват щърба усмивка от разкривени зъби, а издишаният въздух смърди на гнилоч.
— Аз не мога да сляза — заявява Уитби окончателно, убеден, че при такова слизане вече не би бил Уитби. Хлътнатините по лицето му, дори на ярката лятна светлина, го карат да изглежда като обладан от още несъздаден спомен.
— Тогава ще сляза аз — предлагаш ти. Надолу в гърлото на звяра. И други са го правили, макар и рядко, и са се връщали, защо не и ти? С противогаз, за всеки случай.
Зад всяко твое движение се крие замъглена паника и свита на кълбо съпротива, които по-късно ще се процедят навън през плътта и костите ти. Месеци по-късно ще се будиш и всичко ще те боли, сякаш тялото ти не може да забрави случилото се и това е единственият начин да извади навън травмата.