Вътре е по-различно, отколкото в откъслечните сведения на другите експедиции. Живата тъкан, сгърчена по стената, е почти инертна, а хилавите пипала, образуващи думите — толкова бавни, че за миг ти се струват некротична тъкан. Думите не са яркозелени, както ти е докладвано, а матово сини, като пламъчета на газов котлон. Хрумва ти думата спящи и заедно с нея безумна надежда: че всичко под теб ще бъде инертно, нормално, ако ще и на границата на смисъла на тази дума.
Придържаш се към средата, без да докосваш никоя от стените, и се стараеш да не обръщаш внимание на разтърсващото дихание на кулата. Не четеш думите, защото отдавна си разбрала, че това е капан, отвличане на вниманието… но въпреки всичко усещането, че онова, което ще те дезориентира и дестабилизира, е някъде по-долу, още нерешило дали да стане видимо или да остане невидимо — зад ъгъла, отвъд хоризонта, и с всяко ново напразно откритие, с всеки завой на стъпалата, осветени от сините пламъчета на мъртвите думи, към свенливото неизвестно, ти се стягаш все повече, макар че не виждаш нищо. По дяволите това, по дяволите нищото, от което сякаш преживяваш наново всеки момент от живота си в „Съдърн Рийч“ — спускане без причина, за нищо, за да не откриеш нищо. Няма отговори, няма решение, няма обозрима цел, думите на стената не стават по-свежи, а по-тъмни, сякаш ти мигат, докато ги приближаваш… докато накрая дълбоко под себе си зърваш светлина — толкова дълбоко, че сякаш е сияещо цвете в дупка в морското дъно, трепкаща, неуловима светлинка, която по силата на някакъв магически трик проблясва точно пред лицето ти и те оставя с илюзията, че можеш да я докоснеш, стига само да намериш смелост да протегнеш ръка.
Но не от това коленете ти омекват и в мозъка ти забучава кръв.
До стената отляво седи прегърбена фигура, загледана надолу към стълбите.
Фигура с наведена глава и с гръб към теб.
Главата ти цялата настръхва под маската, като че под нея гладко и неусетно са се вмъкнали милион студени, безболезнени игли — толкова фини, толкова невидими, че можеш да се престориш, че просто кожата ти е обляна от топлина, изопнато усещане от двете страни на носа, около очите, тихото и меко навлизане на иглите в игленика, завръщането на нещо, което винаги е трябвало да си бъде там.
Казваш си, че това е точно толкова реално, колкото боулингът при Чипър, хипопотамът с червената боя под кожата, животът в Блийкърсвил, работата в агенцията. Че този миг е същият като всеки друг, че с нищо не променя атомите, въздуха, съществото, чиито стени дишат около теб. Че още с решението си да влезеш в Зона X си се отказала от правото да определяш каквото и да било като невъзможно.
Приближаваш се, привлечена от невъзможното нещо, и сядаш на стъпалото до него.
Очите му са затворени. Лицето му е осветено от тъмносиньо сияние, излъчвано отвътре, сякаш кожата му е свалена и тялото му е поресто като вулканичен камък. Слял се е със стената или стърчи като нейно продължение, което всеки миг би могло да се скрие обратно в нея.
— Истински ли си? — питаш ти, но той не отговаря.
Протягаш към него треперещата си ръка, поразена от това видение; искаш да знаеш каква е кожата му на допир, макар да се боиш, че докосването ти може да го превърне в прах. Пръстите ти се плъзват по челото му — грапаво, влажно усещане, като шкурка под дебел слой вода.
— Помниш ли ме?
— Не трябва да си тук — казва Сол Еванс тихо. Очите му са затворени, не може да те види, но ти знаеш, че те вижда. — Махай се от скалите. Приливът наближава.
Не знаеш какво да отвърнеш. Дълго време няма да знаеш. Отговорила си преди много години.
Вече чуваш масивния, всепоглъщащ тътен на някакъв мощен двигател долу, бързото въртене на странни орбити, и светлината, онази невъзможна разцъфнала светлина, която се движи, променя, превръща се в нещо друго.
Очите му внезапно се отварят, бели на фона на мрака. Същият е, както когато го видя за последен път — не е остарял, а ти си пак на девет, и светлината отдолу се издига към теб, носи се над стъпалата, все по-бързо; някъде отгоре чуваш далечното ехо от виковете на Уитби от върха на кулата, който сякаш крещи и за двама ви.
004: Пазачът на фара
Броненосците съсипват градината, но не ми се ще да ръся отрова. Храстите с морско грозде искат подрязване. До утре трябва да направя списък с проблемите по поддръжката. Пожар на остров Фейлиър, вече докладван и несъществен. Забелязани: албатрос, неидентифицирани чайки, рис (надничащ от палмовата горичка на изток, вперил очи в един турист, който така и не го видя), някаква мухоловка, стадо делфини, плуващи стремглаво на изток след барбуните в плитчините.