Тялото също може да бъде пътеводна светлина, Сол знаеше това. Фарът е фиксирана светлина с фиксирана цел, а човекът — подвижна. И хората излъчват светлина по свой начин, греят на километри разстояние на предупреждение, покана или просто трепкащ сигнал. Отварят се, за да се превърнат в сияние, или помръкват. Понякога обръщат светлината си навътре, така че отвън да не се вижда, просто защото нямат друг избор.
— Глупости — рече Чарли през нощта, докато Сол му говореше нещо подобно, след като правиха секс. — Да не вземеш да станеш поет?
Сол за първи път го беше убедил да дойде във фара — наистина рядко събитие, защото у Чарли още имаше някаква плашливост и несигурност. Пребиван от баща си и изритан от къщи, през последвалите двайсет години той все още не беше излязъл докрай от черупката си. Така че това беше забележителна крачка напред и Сол беше щастлив, че му е дал поне малко чувство на сигурност.
— Идеята е от една проповед на баща ми. Най-хубавата му.
Той размърда ръка, за да усети евентуалния дискомфорт от случката с растението. Никаква следа.
— Липсва ли ти понякога? Проповедничеството? — попита Чарли.
— Не, тъкмо работя над нещо за Леката бригада.
Онези двамата все още провокираха у него далечна, но остра тревога. Какво излъчваха, което да не можеше да види?
— А, за онези ли? — Чарли се прозя престорено и се обърна по гръб. — Що не ги оставиш на мира? Откаченяци. Ти също. — Само че казано с любов.
А по-късно, докато се унасяше, добави:
— Не е глупаво. Това със светлината. Хубава мисъл е. Може би.
Може би. На Сол му беше трудно да познае кога Чарли говори искрено за тези неща. Понякога животът им между чаршафите изглеждаше загадъчно, сякаш нямаше връзка с живота във външния свят.
Случва се други хора да ти дадат светлината си и да започнат да трепкат едва видимо, ако никой не се погрижи за тях. Защото са ти дали твърде много и не са оставили нищо за себе си.
Накрая в църквата и той се чувстваше като фар, останал без светлина, освен едно малко, немощно пламъче в сърцето му — в начина, по който думите грееха от устата му, и почти нямаше значение каква светлина създават, дори за паството му, защото хората не го слушаха, а го гледаха. Пък и странно беше това паство, привличаше с еднаква сила хипита и тесногръди пуритани, защото той черпеше и от Стария завет, и от деизма, и от езотеричните книги, които намираше при баща си. Нещо, което старецът не беше изчислил: че книгите му ще насочат Сол към неща, които никак няма да му харесат. Библиотеката на баща му беше по-либерална от баща му.
Шокът от тази промяна — да бъдеш в центъра на вниманието и после напълно да бъдеш лишен от такова — продължаваше от време на време да го смущава. Не бе имало никаква драма в колабиралото му паство на север, нито някакво смайващо откровение, ако изключим начина, по който проповядваше едно, а мислеше друго и дълго време погрешно взимаше този конфликт за проявление на чувство за вина за греховете си, реални и въображаеми. И в един ужасен ден осъзна, предаден от страстта си, че сам той се превръща в посланието.
Когато се събуди, Чарли си беше отишъл, без дори да остави бележка. Но пък бележката би изглеждала сантиментална, а Чарли беше от онези фарове, които не допускаха такава светлина.
Следобед видя Глория да се разхожда по плажа и й махна; не беше сигурен дали го е забелязала, докато не промени посоката си, за да се приближи, макар и бавно. Сол знаеше, че не би позволила да си проличи, че иска да говори с него. Сигурно щеше да наруши някакви свои момичешки правила за поведение.
Той продължи да запълва дупките от броненосците. Забавно му беше, че формата им напомня на формата на муцунките им. Не знаеше защо. Но работата го правеше щастлив по някакъв особен начин, лишен от форма и мотив. А най-хубавото беше, че близнаците, Хенри и Сюзан, доста закъсняваха.
Денят бе поразителен след облачното утро. Морето блестеше в синьо-зелено, ярко на фона на сивкавите сенки на водораслите. В края на безбрежното дълбоко небе се вижда инверсионната следа на самолет, показващ презрението си към обитателите на забравения бряг. Много по-близо до дома, той се опита да не обръща внимание на скалите, покрити с белите изпражнения на кормораните.