— Защо не направиш нещо с тези броненосци? — попита Глория, когато най-после стигна до фара. Вероятно не беше минала напряко, а се бе отклонила, за да разглежда съкровища, заплетени в морските треви, изхвърлени на брега.
— Аз ги харесвам.
— Старият Джим казва, че са вредители.
Старият Джим. Понякога му се струваше, че се позовава на Стария Джим, когато иска да постигне някаква своя цел. Старият Джим живееше в края на плетеницата от черни пътища в разкрасена колиба близо до едно незаконно бунище за варели с химически отпадъци. Никой не знаеше с какво се е занимавал, преди вятърът да го довее на забравения бряг, но сега се изявяваше като стопанин на ту работещия, ту неработещия селски бар.
— Така значи казва Джим, а? — Сол се стараеше да натъпква добре пръстта въпреки странната умора. Още една буря и отново щеше да има дупки навсякъде.
— Бронирани плъхове.
— А чайките са крилати плъхове?
— Какво? Нали се сещаш, може да сложиш капани.
— Прекалено умни са за капани.
Бавно, като го гледаше косо:
— Не мисля, че си прав, Сол.
Той знаеше, че когато го нарече Сол, вероятно вече е загазил. Защо тогава да не стигне и по-далеч? Пък и му трябваше почивка, беше плувнал в пот. Той се облегна лопатата и каза:
— Един ден се вмъкнаха в кухнята през прозореца, като се покатериха един върху друг и отвориха резето.
— Пирамида от броненосци! — После детската й предпазливост се завърна. — Но не мисля, че е вярно.
Всъщност той наистина ги харесваше. Намираше ги за забавни — тромави, но искрени. В една природонаучна книга беше чел, че броненосците „плуват“, като ходят по дъното на реките и задържат дъха си — това го беше запленило.
— Понякога са досадни — призна той, — така че може би имаш право.
Знаеше, че ако не направи крачка към примирието, тя няма да го остави на мира.
— Старият Джим каза, че си луд, защото си видял кенгуру из тия места.
— Може би трябва да престанеш да се въртиш около Стария Джим.
— Не съм се въртяла около него. Той живее на бунището. Дойде да види мама.
Аха, отишъл е на лекар. Обзе го чувство на облекчение, а може би беше просто студена пот от усилието. Не че му имаше нещо на Джим, но мисълта Глория да броди толкова свободно наоколо го тревожеше. Макар Чарли неведнъж да му бе казвал, че Глория познава тези места по-добре и от него самия.
— Та наистина ли си видял кенгуру?
Божичко, това ли е да имаш деца?
— Не точно. Видях нещо, което приличаше на кенгуру.
Местните още се майтапеха за това, но той се кълнеше, че го е видял; зърна го онази първа година, развълнуван от изследването на толкова много нови, непознати пътеки.
— О, щях да забравя защо дойдох — подметна Глория.
— Така ли?
— Старият Джим каза, че е чул по радиото, че островът гори, и ми се прииска да го видя от върха на фара. С телескопа?
— Какво? — Сол пусна лопатата. — Как така гори? — Доколкото знаеше, там нямаше никого, освен членовете на Леката бригада, но в задълженията му влизаше да докладва всички инциденти, включително пожарите.
— Не целият, само част от него. Нека да го видя! Имало дим и всичко.
Тръгнаха нагоре. Сол я държеше със здравата си, лепкава ръка и й казваше да внимава по стълбите, като през цялото време се чудеше дали не трябва да се обади на някого за пожара, преди да го е потвърдил.
Когато стигнаха на върха и дръпнаха покривалото на обектива, за да надникнат през телескопа, предназначен предимно за гледане на звезди, Сол видя, че момичето е право: островът гореше. Или по-точно разрушеният фар беше в пламъци — островът беше на няколко мили от тях, но през телескопа се виждаше достатъчно ясно. Червеникав, но предимно тъмен пушек. Като от погребална клада.
— Дали има загинали?
— Там не ходи никой.
Освен „странните хора“, както ги наричаше Глория.
— Кой тогава го е запалил?
— Не е задължително някой да го е запалил. Може да се е случило от само себе си.
Но и на него не му се вярваше. Виждаше нещо като лагерни огньове, от които се издигаше черен дим. Нима бяха част от контролирано изгаряне?
— Може ли да погледам още?