— Какво търсите? Нещо, заради което сте повредили лещата? — Сюзан потрепна от прямотата му. Не го погледна в очите.
— Не сме докосвали лещата — отвърна Хенри. — Ти също не си, нали, Сюзан?
— Не, никога не бихме го направили — потвърди Сюзан с ужасен глас. През ума му мина мисълта, че възразява твърде категорично.
Сол се поколеба. Да им каже ли за пукнатината на лещата? Не му се искаше. Ако го бяха направили, пак щяха да излъжат. Ако ли не, само щеше да привлече вниманието им. Освен това нямаше желание да се разправя с тях в присъствието на Глория. Затова отстъпи и с мъка откъсна Глория от телескопа, знаейки добре, че е слушала през цялото време.
Долу в кухнята Сол се обади в пожарната служба в Блийкърсвил, откъдето му казаха, че вече знаят за пожара на острова и че той не застрашава никого, като го накараха да се почувства кръгъл глупак, защото така се отнасяха към хората от забравения бряг. Или просто бяха фатално отегчени.
Глория седеше на един стол пред масата и разсеяно дъвчеше бонбона, който й беше дал. Предполагаше, че все пак й се е искало да вземе близалката.
— Прибирай се вкъщи. Когато свършиш.
Не можеше да го обясни с думи, но му се искаше тя веднага да се махне от фара. Чарли би казал, че е ирационален, емоционален, че не мисли ясно. Но комбинацията от пожара, повредата на лещата и странното настроение на Сюзан… просто не искаше Глория да се върти наблизо.
Тя обаче се вкопчи в ината си, като че ли беше подарък, вървящ в комплект с бонбона.
— Сол, ти си ми приятел — каза тя, — но не си ми шеф.
Безизразно, като нещо, което той би трябвало вече да знае и дори е излишно да му го напомня.
Сол се почуди дали това всъщност не са думи на майка й, и то неведнъж повторени. С неохота трябваше да признае, че е права. Не беше шеф и на Хенри, нито на когото и да било друг, както по всичко личеше. Хрумна му досадното, но вярно клише — „грижи се за собствената си градина“.
Той кимна в знак на поражение. Глория щеше да прави, каквото поиска. Всъщност това важеше за всички, а той трябваше да се примири. Поне уикендът бързо наближаваше. С Чарли щяха да се разходят с колата до Блийкърсвил и да пробват едно ново заведение, кръстено „Чипърс Стар Лейнс“, препоръчано от някакъв негов приятел. Имало миниголф, какъвто Чарли много харесваше, а също и боулинг, макар че Сол най-много се радваше, че има бар и сервират алкохол.
Само час по-късно Хенри и Сюзан вече бяха слезли долу — първо чу звука от стъпките им, след това ги видя през прозореца на къщата да сноват из околностите на фара.
Би си стоял вътре на спокойствие, но след няколко минути на алеята се появи пикапът на Брад Делфино, доброволец, който от време на време идваше да помага на фара. Още преди да е спрял окончателно, Брад помаха на Хенри, а на Сол по някаква причина не му се искаше да разговарят без негово присъствие. Брад беше музикант в една местна група, обичаше да си пийва и много приказваше — с всеки, който беше готов да го слуша. Понякога се забъркваше в неприятности, а работата му на фара минаваше за общественополезен труд на забравения бряг.
— Чу ли за пожара? — попита Брад, докато Сол се приближаваше към него на празния паркинг.
— Чух — отвърна грубо Сол. Естествено, че Брад знаеше, защо иначе би дошъл.
Видя, че Хенри и Сюзан неуморно щракат снимки на всеки квадратен сантиметър от земята от вътрешната страна на оградата. За да допълни хаоса, Глория, която го беше забелязала, тичаше към него и издаваше лаещи звуци, както обичаше да прави понякога. Защото знаеше, че той мрази това.
— Имаш ли представа какво става? — попита Брад.
— Колкото и ти. От пожарната казаха, че няма проблеми. — Когато говореше с Брад, нещо в гласа му се променяше, изведнъж добиваше южняшки акцент, което го дразнеше.
— Може ли да се кача и да погледна през телескопа? — И той като Глория нямаше търпение да види единственото вълнуващо нещо, което се случваше този ден.
Преди Сол да успее да отговори, Хенри и Сюзан се спуснаха към тях.
— Време за снимки — рече Сюзан с широка усмивка. Носеше обемист фотоапарат с телеобектив, преметнала широката му лента около врата си, което й придаваше още по-детински вид.
— Защо са ви снимки? — попита Глория.
Сол щеше да зададе същия въпрос.
— Просто за архива — отвърна Сюзан отново с широката си, поглъщаща усмивка. — Правим фотокарта на района и събираме информация за хората, които живеят тук. Пък и денят е прекрасен.