Сол се зае с работа долу и подреди бараката с инструменти, която беше потънала в безпорядък. Не един турист, разхождащ се наоколо, бе останал изненадан да види пазача на фар да обикаля из прилежащата му земя като рак отшелник без черупката си, но в действителност тук имаше много неща за вършене; бурите и соления въздух щяха да съсипят всичко, ако не беше неговата бдителност. През лятото беше по-трудно заради жегата и хапещите мухи.
Момичето, Глория, се промъкна, докато оглеждаше лодката, която държеше зад бараката. Бараката беше разположена върху един хребет от почва и черупков варовик, успореден на брега, и морето често освежаваше малките езерца, пълни с анемони, морски звезди, сини раци, охлюви и морски краставици.
Беше висока и изглеждаше по-голяма от деветте си години („Девет и половина!“) и макар понякога да залиташе по скалите, в младия й ум рядко имаше залитане, което възхищаваше Сол. Собственият му ум на човек на средна възраст от време на време трудно превключваше.
Ето я отново тук: набита фигура в зимна екипировка — джинси, яке с качулка и пуловер отдолу, дебели ботуши с широки подметки. Докато той приключваше с лодката и докарваше компост с количката, тя му говореше. Не спираше да говори, още откакто започна да идва тук преди около година.
— Знаеш ли, че моите прадеди са живели тук — бърбореше тя. — Мама казва, че са живели точно тук, на мястото на фара.
Имаше необичайно дълбок и равен глас за възрастта си, който понякога го смайваше.
— И моите, дете — отвърна Сол, като обърна количката върху купчината с компост. Макар истината да беше, че роднините му от другата страна бяха странна комбинация от контрабандисти на спиртни напитки и фанатици, които, както той обичаше да казва в бара, бяха „дошли по тия земи, за да избягат от религиозната свобода“.
Глория помисли малко над твърдението на Сол и заяви:
— Не и преди моите.
— Има ли значение?
Той забеляза, че е пропуснал да запълни една цепнатина в лодката.
Детето се намръщи — толкова силно, че я усети зад гърба си.
— Не знам.
Сол я погледна; беше спряла да прескача от скала на скала и беше решила, че е по-добре да пази равновесие върху една опасно остра скала. Сърцето му подскочи, но той знаеше, че тя никога не се подхлъзва, въпреки че често изглеждаше в опасност, а всеки път, когато й го казваше, не му обръщаше никакво внимание.
— Мисля, че да — продължи разговора тя. — Според мен има.
— Аз съм една осма индианец. И аз съм бил тук. Част от мен. — Каквото и да значеше това. Един далечен роднина му бе казал за работата на фара, която никой друг не беше пожелал.
— И какво от това — каза тя, като скочи на друг остър камък и размаха ръце, за да запази равновесие. Сол стреснато направи няколко крачки към нея.
През голяма част от времето му досаждаше, но още не беше успял да я разкара. Баща й живееше някъде в средата на страната, а майка й, която работеше на две места, обитаваше бунгало нагоре по брега. Поне веднъж седмично й се налагаше да шофира до далечния Блийкърсвил и вероятно бе преценила, че хлапето може да се оправя и само от време на време. Особено ако пазачът на фара му хвърля по едно око. А той излъчваше такова очарование за Глория, че дори скучната работа в бараката и курсовете с количката до купчината с компост не успяваха да го развалят.
През зимата тя бездруго прекарваше много време сама на тинестия бряг на запад — пъхаше клечки в дупките на рачетата, гонеше полуопитомени кошути, взираше се в изпражненията на койоти или мечки, сякаш криеха някаква тайна. Каквото й попаднеше.
— Кои са тези странни хора, които се мотаят наоколо? — попита тя.
Сол едва не се разсмя. Тук, на този забравен бряг имаше много странни хора, включително и той самият. Някои се криеха от правителството, други — от себе си, трети от съпруг или съпруга. Неколцина вярваха, че създават свои собствени суверенни държави. Имаше и такива, които вероятно изобщо не пребиваваха законно в страната. Хората тук задаваха въпроси, но не очакваха откровени отговори. Само оригинални.
— За кого по-точно говориш?
— За тези с лулите.
Сол се замисли за момент и дори си представи как Хенри и Сюзан подскачат по брега, захапали лули и яростно смучещи от тях.
— Лули. О, това не бяха лули. Нещо друго беше. — Повече приличаха на ароматни спирали срещу комари. Беше им позволил да ги оставят в задната стаичка на приземния етаж за няколко месеца миналото лято. Но как, по дяволите, ги беше видяла Глория?