Выбрать главу

Сигурно се беше вдървила или нещо друго в поведението й я беше издало, защото Контрол попита:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Вероятно нищо — отвърна тя.

След миг отново намери оранжевото — парче плат, разкъсан парцал, вързан за една тръстика, която се извиваше напред-назад от вятъра. На стотина метра в океана от тръстики, в коварното блато от поглъщаща кал. Веднага след него като че ли имаше някаква сянка или вдлъбнатина; тръстиките отстъпваха на нещо, което не се виждаше оттук.

Тя му подаде бинокъла.

— Виждаш ли го?

— Да. Това е… геодезичен знак — не се впечатли той.

— Защото така е най-вероятно — възрази тя и веднага съжали.

— Добре, значи това вероятно е геодезичен знак. — Той й върна бинокъла. — Трябва да се придържаме към пътеката, да стигнем до острова.

Искрено изричане на думата „остров“, пропорционално на неприязънта му към неизказаната идея да изследват парцала.

— Можеш да останеш тук — каза тя, макар да знаеше, че няма да го направи. Както и че би предпочела той да изостане, за да може да бъде поне за малко сама в Зона X.

Само че можеше ли някой тук да бъде наистина сам?

* * *

Дълго след като се събуди на пустия паркинг и я отведоха в „Съдърн Рийч“ за обработка и анализ, Призрачната птица си мислеше, че е мъртва, че се намира в чистилището, въпреки че не вярваше в задгробния живот. Това чувство не изчезна дори след като разбра, че по незнаен начин се е върнала през границата в истинския свят… че дори не е оригиналният биолог от дванайсетата експедиция, а нейно копие.

Беше признала пред Контрол по време на разпитите: „беше тихо и толкова празно… затова останах да чакам там, боях се да си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там.“

Но това не обхващаше целия диапазон на мислите и анализа й. Замъглен от изолацията й в стаята в „Съдърн Рийч“, въпросът не беше само дали е жива, но и ако е така, коя беше тя? След това дойде усещането, че спомените й не са нейните собствени, че ги получава втора ръка и че не може да бъде сигурна дали причината е в поредния експеримент на агенцията или е ефект, причинен от Зона X. Въпреки сложностите на бягството й по пътя към Централата, имаше чувство за проекция, сякаш се случваше на някого другиго, че тя е само междинно решение, че може би това разстояние й е помогнало да избегне залавянето, и то внасяше по-голямо спокойствие в действията й. Когато стигна до далечния Рок Бей, тъй познат на биолога, която бе ходила там преди нея, за известно време намери покой, позволи на пейзажа да я унесе по различен начин, да я разглоби, за да може да се сглоби наново.

Но едва когато проникнаха в Зона X, тя наистина овладя безпокойството и безцелността си. Паникьоса се за секунда, когато водата я притисна и обгърна, за да я удави. Но после нещо се включи или се върна и беснеейки срещу собствената си смърт, тя ликуваше от усещането за морето, от борбата да стигне до повърхността, и я проби с неимоверно радостната истерия на биомасата си, като един вид доказателство, че тя не е биологът, че е нещо ново, което може и иска да оцелее, и се отърси от страха от удавяне като нечий чужд.

След това дори реанимирането на Контрол с изкуствено дишане на брега изглеждаше неоспоримо доказателство за собствената й суверенност. Както и настойчивостта й да се насочат не към фара, а към острова. „Където би отишла биологът, натам ще тръгна и аз.“ Истината, правотата, на това й вдъхваше надежда въпреки усещането, че всичко, което помни, е наблюдавала през прозореца на друг живот. Не го бе преживяла истински. Или още не го бе преживяла. „Искаш живян живот, защото нямаш такъв“, беше й казал Контрол, но това беше доста груба формулировка.

Оттогава насам не бе имало почти нищо ново за преживяване. Нищо чудовищно или необичайно не бе изригнало от хоризонта за почти три дни ходене. Нищо неестествено, освен този хиперреален аспект на пейзажа, тези процеси, действащи под повърхността. И образът на морската звезда на биолога, който понякога се появяваше по здрач и със смътната си светлина я водеше като компас в съзнанието й; и тя отново разбираше, че Контрол не може да почувства, каквото чувства тя. Не можеше да заобикаля опасностите, нито да открива възможностите. Сиянието я беше напуснало, но нещо друго бе дошло на негово място.

— Мимикрия — каза тя, когато Контрол призна объркването си от нормалния вид на Зона X. — Можеш да познаеш нещо и да не го познаеш. Следите от гмуреца отгоре са очевидни. Не можеш да пропуснеш гмурец отгоре. Но ако го гледаш отдолу, докато плува във водата, на практика е невидим.