Выбрать главу

Или може би гореше целият фар? Защото на върха на стълбището го очакваше ярко сияние, а не слабата зелена фосфоресценция, която сега се излъчваше от стените и стъпалата. Не, това беше остра светлина, която знаеше целта си — и той виждаше това. Но не беше светлината на прожектора и той за миг се поколеба. Отпусна се на едно стъпало; не беше сигурен, че иска да види що за нов прожектор е заменил стария. Ръцете му трепереха. Целият се тресеше. Не можеше да изхвърли пръстите на Стария Джим от мислите си, нито думите от проповедта, която продължаваше да се разгръща безпрепятствено в главата му. Не можеше нито да й се противопостави, нито да я държи настрана.

Но сега това беше неговото място и той не можеше да го изостави.

Стана. Обърна се. Влезе в помещението с прожектора.

Килимът го нямаше.

Капакът в пода беше отворен.

Отдолу струеше светлина. Светлина, която се въртеше в кръг и извиваше, сякаш имаше дисциплината да не се стича по пода и да се отразява от тавана, а вместо това имитираше врата, стена, издигаща се от помещението за наблюдения.

Стиснал здраво сигналния пистолет, Сол тихо се промъкна до капака в пода и светлината. Чувството, че стълбите зад гърба му са станали още по-странни и не бива да се обръща, се усили. Коленичи и надникна в помещението долу. Усети топлината на светлината по лицето и шията си, сякаш изпепели брадата му.

Първо видя огромна могила от хартия и нещо като бележници, внушителен бегемот, разхвърляна библиотека от сенки и отражения, които постоянно се фокусираха и разфокусираха — призраци и измислици, виещи се и питащи, но не точно присъстващи; запис, който той не разбираше, защото още не съществуваше.

После очите му се приспособиха и той видя източника на светлината: едно цвете. Чисто бяло цвете с осем венчелистчета на върха на познато растение, чиито корени се криеха в купчината хартии. Растението, което го бе примамило преди толкова време на поляната край фара и с блещукането си го бе изкушило да се наведе и да го докосне.

Някъде отвътре се надигна почти свещена сила, която изпълни Сол, така че му се зави свят. Сега и от него струеше светлина, спускаше се надолу през отвора в пода, за да се свърже с нещата отдолу, и той усети как нещо го притегля, нещо го притиска здраво… нещо го разпознава.

Той с негодувание се изправи, разперил ръце за равновесие до ръба, загледан в тази вихрушка от венчелистчета — до момента, в който не можеше повече да се съпротивлява и политна надолу в чисто бялата корона на огнения кръг, на струпването от пламъци, и изгарянето бе толкова чисто, че превръщането в пепел носеше облекчение, обгърнато в светлината, която сега освещаваше не само него, но и всичко около него, и свързваше получаващия и полученото.

Ще пламне огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод пламъкът му ще добие всяка част от теб.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на пода на стаята за наблюдение и гледаше нагоре. Нямаше никаква купчина бележници. Нямаше никакво невъзможно цвете.

Само телата на Хенри и Сюзан, без видими рани по тях, но с безизразни лица, които ги правеха още по-призрачни. Сол се отдръпна, изпълзя на страни, без да откъсва поглед от тях. В сенките можеше да открие увехналите, изсъхнали останки на растение, но той нямаше друго желание, освен да напусне това място.

Изкачи се по стълбата.

Пред отворената врата към парапетите навън стоеше познат силует. Силует с оръжие.

Невъзможно, но това беше Хенри.

— Мислех, че няма да те има по-дълго, Сол — каза Хенри с далечен глас. — Мислех, че може дори да не се прибереш тази вечер. Да отидеш при Чарли… само че Чарли е за риба, а Глория е при баща си. Не че тя би излязла толкова късно вечерта или би ти помогнала. Но просто да знаеш за какво става дума.

— Убил си Сюзан — каза Сол, макар че още не му се вярваше.

— Тя искаше да убие мен. Не повярва на това, което открих. Никой от тях не повярва. Даже и ти.

— Убил си себе си.

Близнака си. Знаеше, че дори да имаше значение, не би могъл да стигне навреме до сигналния пистолет, нито да направи и две крачки, за да побегне през глава по стълбите, преди Хенри да е застрелял и него.

— Странно нещо — отвърна Хенри. Ако допреди малко беше неясен, наранен, нуждаещ се от утеха, сега отново се бе фокусирал. — Странно е да убиеш себе си. Мислех си, че е привидение. Но може би Сюзан е била права.