Тя не царуваше, никога не беше упражнявала насилие, нито пък се беше възползвала от властта си, не заповядваше и не съдеше никого, не нападаше, а и не й се бе налагало да се отбранява от нападатели, защото на никого не би му хрумнало да се надигне срещу нея или да й направи зло.
Тя просто беше част от тази стана, но не каква да е част — тя бе центърът на целия живот във Фантазия.
И всички твари, добри или лоши, красиви или грозни, весели или сериозни, глупави или мъдри, всички до една бяха на този свят само защото и тя беше там. Без нея не можеше да съществува нищо, също както не би могло да съществува и човешко тяло, което няма вече сърце.
Никой не беше в състояние да разбере напълно тайната й, но всички знаеха, че е така, тъй че всички жители на царството я тачеха и всички бяха еднакво загрижени за живота й. Защото смъртта й би означавала краят на всички тях и гибелта на безмерния свят Фантазия.
Мислите отведоха Бастиан другаде.
В спомените си той отново видя дългия коридор на болницата, в която оперираха майка му. Часове наред беше седял и чакал с баща си пред операционната зала. Лекарите и медицинските сестри сновяха напред-назад. Когато татко попиташе как е мама, все му отговаряха уклончиво. Изглежда, никой не знаеше какво точно е състоянието й, но накрая дойде един плешив мъж в бяла престилка и с изморен и тъжен вид. Той им каза, че всички усилия са останали напразни и че много съжалява. После стисна ръка и на двамата и измърмори: „Моите искрени съболезнования.“
След това отношенията между Бастиан и баща му напълно се промениха.
Външно — не. Бастиан имаше всичко, което би могъл да пожелае. Притежаваше колело с три скорости, електрическо влакче, петдесет и три книги, един златист хамстер, аквариум с топлолюбиви рибки, малък фотоапарат, шест джобни ножчета с най-различни остриета, пилички, шила и тирбушони и какво ли не още.
Бастиан помнеше как лудуваха преди с баща му. Понякога той му разказваше или му четеше приказки. Но след онзи ден всичко свърши. Не можеше вече да говори с татко си. Около него като че ли се издигаше невидима стена, през която никой не беше в състояние да проникне. Той никога не се караше и никога не хвалеше. Не каза нищо даже когато Бастиан остана да повтаря класа. Само го погледна така унесено и тъжно, та Бастиан имаше чувството, че изобщо не е там. Това чувство често го обземаше, когато бе с баща си. Седнеха ли вечер пред телевизора, Бастиан усещаше, че баща му изобщо не гледа, а витае с мислите си някъде толкова далече, където той не може да го достигне. Или пък понякога, когато и двамата вземеха книга в ръка, Бастиан виждаше, че баща му изобщо не чете, защото гледаше часове наред в една и съща страница, без да я прелисти.
Е, Бастиан разбираше, че баща му е тъжен. И той самият беше плакал тогава по цели нощи, при това толкова много, че понякога чак повръщаше от хлиповете си, но постепенно скръбта отмина. Та нали той е тук. Защо баща му никога не говореше с него нито за мама, нито за важните неща, а само от немай-къде обелваше по някоя дума за най-нужното?
— Де да знаехме в какво се състои болестта й — каза един дълъг и слаб огнен дух с брада от червени пламъци. — Тя няма температура, нито отоци, обрив или възпаление. Всичко показва, че животът й гасне, а не знаем защо.
Докато говореше, след всяко изречение от устата му се издигаха малки облачета дим, които образуваха фигури. В случая това бяха въпросителни знаци.
Един стар проскубан гарван, който приличаше на голям картоф с тук-там стърчащи в различни посоки черни пера, промълви с дрезгав глас (той беше специалист по простудни заболявания):
— Тя не кашля, няма хрема. Това изобщо не е болест в медицинския смисъл на думата.
Той намести големите очила на клюна си и изгледа предизвикателно стоящите наоколо.
— Едно обаче е ясно — избръмча един скарабей (бръмбар, наричан понякога Аптекарят), — съществува тайнствена зависимост между болестта й и ужасите, за които ни съобщават пратениците от цяла Фантазия.
— Ама че сте — обади се подигравателно едно мастилено човече, — вие винаги и навсякъде виждате тайнствени зависимости.
— Вие пък никога не виждате по-далече от гърлото на мастилницата си — избръмча яростно скарабеят.
— Но, колеги — намеси се, като скимтеше, един дух с изпито лице, облечен в дълга бяла престилка, — не бива да допускаме препирни на непрофесионална и лична основа. И най-важното — говорете по-тихо!
Такива и подобни на тях разговори се водеха навсякъде из голямата тронна зала. Може би някому ще се стори чудно, че толкова различни твари изобщо могат да се разбират. Но във Фантазия почти всички същества, включително и животните, знаеха най-малко два езика: първо собствения, на който те говореха със себеподобните си, неразбираем за всеки чужденец, и второ, един общ, наречен книжовен фантазийски или свещен език. Владееха го всички, макар че някои го използваха по малко странен начин.