Бастиан продължаваше дапришпорва металното животно, без каквото и да било състрадание към него. Ставите му тракаха и скърцаха все по-силно, но то се подчиняваше на волята на ездача и препускаше все по-бързо и по-бързо.
: Тази гонитба трая много часове, а нощното небе така и не започна да се прояснява, Бастиан продължаваше да вижда пред себе си горящата Кула от слонова кост и непрекъснато си спомняше онзи миг, когато Атрею опря меча си в гърдите му… И най-сетне за пръв път си зададе въпроса: „Какво възпря Атрею? Защо след всичко, което се случи, не се реши да го прободе, за да вземе насила Златин?“ И той изведнъж се сети за раната, която бе причинил на Атрею, и как той го погледна в момента, когато се олюля и падна.
Бастиан, който размахваше досега Сиканда, го пъхна обратно в ръждивата ножница.
Утрото просветна и той полека-лека успя да види къде се намира. Металният му кон се носеше като вихър по едно поле. Тъмните контури на хвойновите храсти приличаха на грамадни монаси с качулки или вълшебници с островръхи шапки, сгушили се един до друг. Между тях бяха пръснати скали.
И ето, както препускаше лудо, металният кон внезапно се разпадна на съставните си части.
Бастиан остана да лежи, зашеметен от удара. Когато най-сетне се съвзе и се надигна, търкайки натъртените части на тялото си, разбра, че се намира сред малък хвойнов храсталак. Изпълзя и видя, че остатъците от коня са пръснати като черупки по цялото поле, сякаш е бил взривен някакъв паметник на конник.
Бастиан стана, метна черната мантия на раменете си и тръгна без цел към хоризонта на проясняващото се утринно небе.
В хвойновите храсти остана да блести един предмет, който той загуби там — коланът Гемал. Бастиан не забеляза, че го няма, а и по-късно изобщо не се сети за него. Напразно Илуан бе спасил колана от пламъците.
Няколко дни по-късно го намери една сврака, но тя не можеше и да подозира какво представлява този лъскав предмет. Занесе го в гнездото си, но така започва друга приказка, която ще бъде разказана друг път.
Към обяд Бастиан стигна до един висок земен насип, който пресичаше полето. Покатери се по него. Оттам се откриваше широка котловина, надолу тя се стесняваше и наподобяваше малък кратер. Цялата долина беше изпълнена с един град, поне количеството на сградите навеждаше на тази мисъл, въпреки че това беше най-странният град, който Бастиан някога бе виждал. Сградите бяха нахвърляни без какъвто и да е план и замисъл, сякаш някой ги бе изсипал ей така от огромен чувал. Нямаше нито улици, нито площади, да не говорим за някакъв ред.
Но и отделните сгради имаха налудничав вид, входната врата беше на покрива, стълбите — там, където няма какво да търсиш. Имаше и такива, по които трябваше да ходиш с главата надолу, а други завършваха във въздуха. Кулите стърчаха напреки, балконите висяха отвесно на стените, вместо врати имаше прозорци, а вместо стени — под. Имаше мостове, чиито сводове внезапно прекъсваха по средата, сякаш онзи, който ги е строил, бе забравил по време на работата какво ще прави. Имаше кули, криви като банани, пирамиди, изправени на върха си. С две думи, целият град правеше умопомрачително впечатление.
След това Бастиан видя жителите. Мъже, жени и деца. По външен вид приличаха на нормални хора, но ако се съди по дрехите им, те до един бяха луди, защото не можеха да различат какво е за обличане и какво — за други цели. На главите си носеха абажури, кофички за пясък, купи за супа, кошчета за хартия, пликове или кутии. Телата им бяха увити в покривки за маса, килими, големи парчета станиол.
Мнозина теглеха или бутаха каручки, на които бяха струпани какви ли не боклуци — счупени лампи, дюшеци, чинии, парцали и финтифлюшки. Други пък влачеха същите вехтории в големи вързопи на гърба си.
Колкото повече навлизаше в града, толкова по-голяма ставаше навалицата. Но никой от хората май не знаеше накъде е тръгнал. Бастиан често ставаше свидетел как някой, който с мъка бе изтеглил количката си по една стръмнина, след кратко време я дърпаше точно в обратната посока, а малко по-късно тръгваше на другаде. Но никой не спираше нито за минута.
Бастиан реши да заговори някого от тях.
— Как се казва този град?
Човекът, когото заговори, пусна каручката си, изправи се, почеса се по челото, сякаш се напрягаше да се сети, после тръгна нанякъде и заряза количката. Изглежда, бе я забравил. Но не минаха няколко минути и една жена обсеби превозното му средство и го задърпа отчаяно Господ знае накъде. Бастиан я попита дали вехториите са нейни. Известно време жената стоя потънала в дълбок размисъл, сетне си тръгна. Бастиан се опита още няколко пъти да поведе разговор, но не получи отговор на нито един от въпросите си.