— Какви два вида? Обясни ми! Трябва да знам, Аргакс!
— По-спокойно! Не бързай толкова! — закикоти се маймуната и хвана Бастиан още по-здраво за врата. — Едните малко по малко прахосвали спомените си. Когато забравели всичко, Златин вече не можел да им изпълни никакво желание. След това попадали тук, тъй да се каже, от само себе си. Другите се обявявали за царе и загубвали паметта си изведнъж. Златин не можел да изпълни и на тях нито едно желание, защото нямали желания. Както виждаш, няма никаква разлика. Те също са тук и за нищо на света не могат да си отидат.
— Това означава ли, че всички те са притежавали някога Златин?
— Естествено! — отговори Аргакс. — Но отдавна са го забравили. Пък и с какво ли би помогнал той на бедните глупаци.
— А на тях… — Бастиан се поколеба дали да продължи, — на тях взели ли са им го?
— Не — рече Аргакс, — когато някой се обяви за цар, той автоматично го загубва. Та това е ясно като бял ден, не може, така да се каже, да използваш властта на Детската царица, за да й отнемеш тази власт.
Бастиан се почувства толкова зле, че ужасно му се прииска да поседне, но малката сива маймуна не му позволи.
— Не, разглеждането на града все още не е свършило — крещеше тя, — тепърва идва най-важното! Продължавай да вървиш! Продължавай!
Бастиан видя едно момче, което с голям чук забиваше пирони в някакви чорапи, които лежаха на земята пред него. Дебел мъж се опитваше да залепи пощенски марки върху сапунени мехури, които, естествено, винаги се пукаха. Но той не преставаше да прави нови.
— Виж! — чу Бастиан кискащия се глас на Аргакс и усети как маймунската ръчица завърта главата му в определена посока. — Погледни натам! Не е ли смешно?
Там, накъдето сочеше, имаше група хора, мъже и жени, млади и стари, които бяха облечени с много странни облекла и не говореха. Всеки се бе затворил в себе си. На земята имаше безброй големи зарове и на всяка от шестте им страни бяха написани букви. Хората непрекъснато разместваха заровете и след това дълго ги гледаха.
— Какво правят тези там? — прошепна Бастиан. — Каква е тази игра? Как се нарича?
— Това е играта „Както ви се хареса“ — отвърна Аргакс. Той махна на хората с ръка и извика: — Браво, деца мои! Продължавайте така! Само не се отказвайте!
Тогава той отново се обърна към Бастиан и прошепна на ухото му:
— Те вече нищо не могат да ти кажат. Загубили са говора си. Затова измислих за тях тази игра. Както виждаш, забавлява ги. И е много проста. Ако малко се замислиш, ще признаеш, че всъщност всички приказки на този свят не са нищо друго, освен сбор от буквите на азбуката. Буквите винаги са едни и същи, само са подредени по друг начин. От буквите се образуват думи, от думите — изречения, от изреченията — глави, а от главите — приказки. Ето на, виж какво се е получило!
Бастиан прочете:
— Да — изкиска се Аргакс, — така е в повечето случаи. Но ако играеш много дълго, години наред, понякога случайно се получават думи. Не са особено остроумни, но поне са думи. Например спанакоспазма или четкосалам, или полиряка. Ако играеш обаче сто години, хиляда години, сто хиляди години, има вероятност случайно да се появи някое стихотворение, а ако играеш безкрайно дълго, непременно ще откриеш всички стихотворения и приказки, които изобщо са възможни, включително и приказките за това, какво е станало от тези приказки, а даже и онази, в която участваме сега. Логично е, нали?
— Това е ужасно! — възкликна Бастиан.
— О — рече Аргакс, — зависи от гледната точка. Би могло да се каже, че на тези там им доставя удоволствие. А освен това какво да правим с тях във Фантазия?
Бастиан дълго наблюдава играещите, после попита тихо:
— Аргакс… ти знаеш кой съм, нали?
— Как да не знам? Кой не е чувал името ти във Фантазия?
— Кажи ми едно, Аргакс. Ако вчера бях станал цар, щях ли вече да съм тук?
— Днес или утре — отвърна маймуната, — или след една седмица. Но във всеки случай щеше да пристигнеш.