И така, Бастиан се зае да изучи и усвои от моряците тайната на тяхната задружност — танца и песента без думи.
По време на дългото плаване той полека-лека стана един от тях. Когато участваше в танца, усещаше как силата на въображението му се слива с тази на другите и се образува сплав, обземаше го странно, неописуемо чувство на унес и хармония. С всичките си сетива долавяше, че го приемат като брат, че е сред свои… и едновременно с това в паметта му избледняваше споменът, че в света, от който бе дошъл и където искаше да се върне, има хора и всеки от тях има собствени представи и собствено мнение. Смътно си спомняше единствено за бащиния дом и за родителите си.
Но наред с желанието да не бъде сам таеше дълбоко в сърцето си и друга съкровена мечта. И тя започна да се обажда съвсем тихичко.
Усети го в деня, когато за пръв път забеляза, че задружността на искалнарите не се постига, като се слеят напълно различни по вид представи. Те бяха толкова еднакви, че не им беше нужно никакво усилие, за да се почувстват като общност. По-скоро обратното, при тях изобщо не можеше да има спорове и различни мнения, защото никой не се чувстваше отделна личност. Те не трябваше да преодоляват противоречия, за да намерят хармония помежду си, и точно тази леснина започна постепенно да омръзва на Бастиан. Тяхната кротост му се струваше скучна, а постоянно повтарящата се мелодия на песните им — монотонна. Той чувстваше, че нещо му липсва в цялата тази работа, че жадува това нещо, но още не можеше да каже какво точно е то.
Осъзна го едва доста по-късно, когато на небето се появи грамадна врана. Обзети от страх, всички искалнари се втурнаха колкото им държат краката и се скриха под палубата. Един обаче не можа да стигне навреме и чудовищната птица се спусна с крясък върху него, сграбчи нещастника и го отвлече, стискайки го в клюна си.
Когато опасността отмина, искалнарите излязоха и продължиха пътуването си с песни и танци, сякаш нищо не се бе случило. Хармонията помежду им не бе ни най-малко накърнена, те не тъжаха, не жалееха и не отрониха нито дума за случилото се.
— Не, на нас никой не ни липсва — каза един от тях, когато Бастиан го попита защо правят така. — За какво да жалим?
Отделният човек не означаваше нищо за тях. И понеже не се различаваха, никой не беше незаменим.
Бастиан обаче искаше да е самостоятелен човек, да бъде някой, а не като всички други. Щеше му се да го обичат, защото е такъв, какъвто е. В общността на искалнарите имаше хармония, но не и любов.
Той не искаше вече да е най-великият, най-силният и най-умният. За него това бе минало. Копнееше да бъде обичан такъв, какъвто е, добър или лош, красив или грозен, умен или глупав, с всичките му слабости… или даже точно заради тях.
Но какъв беше той всъщност?
Това вече не знаеше. Толкова много бе получил във Фантазия, че сега измежду всичките си дарби и сили не можеше да открие самия себе си.
От този момент той престана да участва в танца на моряците. Седеше отпред на носа и по цял ден, а понякога дори и нощем рееше поглед из Скаидан.
И когато най-сетне стигнаха до другия бряг и корабът хвърли котва, Бастиан благодари на искалнарите и слезе на сушата.
Това беше земя, осеяна с рози, цели гори от рози с всевъзможни цветове. А по средата на този безкраен розов гъсталак се виеше пътечка.
Бастиан тръгна по нея.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дамата Аиуола
Шушукаше се какво ли не за края на Ксайде и като много неща във Фантазия той може лесно да се опише, но е трудно да се разбере, защото е изпълнен с противоречия. И до днес учените и хроникьорите си блъскат главите, как е било възможно да се случи всичко това, някои поставят под съмнение фактите или се опитват да ги тълкуват по друг начин. Тук ще разкажем накратко какво стана в действителност, а нека всеки сам се опита да си обясни нещата, доколкото може.
В същото време, когато Бастиан пристигна в град Искал при моряците, Ксайде достигна с черните си великани онова място сред полето, където металният кон на Бастиан се бе разпаднал на парчета. В този момент тя вече предчувстваше, че не ще го намери. Когато малко по-късно съгледа земния насип, към който водеха следите на Бастиан, разбра, че предчувствието й не я е излъгало. Щом като бе попаднал в Града на бившите царе, той беше загубен за нейните планове, независимо дали ще остане в него завинаги, или ще му се удаде да се измъкне. В първия случай е станал безсилен като всички там и не може нищо повече да си пожелае, във втория — не ще го блазни ни власт, ни величие. И в двата случая тя, Ксайде, бе загубила играта.
Тя заповяда на бронираните си великани да спрат, но неизвестно защо те не се подчиниха на волята й, а продължиха да маршируват. Тогава тя се ядоса, с разперени ръце скочи от носилката и се изпречи на пътя им. Ала и пехотинците, и конниците продължиха да настъпват, сякаш изобщо не бяха я забелязали, и като тракаха с крака и копита, преминаха отгоре й.