Едва след като Ксайде издъхна, цялата дълга колона изведнъж спря, подобно на часовник, чиято пружина се е развила докрай.
Когато по-късно Хисбалд, Хидорн и Хикрион пристигнаха с остатъците от войската и видяха какво се бе случило, те не можаха да го проумеят. Та нали именно волята на Ксайде, движеше кухите великани и следователно тя ги бе оставила да я стъпчат. Ала размишляването не беше голямата сила на тримата рицари, така че в края на краищата те вдигнаха рамене и оставиха нещата каквито са. Обсъдиха какво да правят сега и стигнаха до заключението, че явно походът е завършен. Освободиха останалата войска и разпратиха всички по домовете им. Колкото до самите тях, те решиха да търсят Бастиан из цяла Фантазия, за да не потъпчат клетвата, която бяха дали пред него. Но не можаха да се споразумеят в каква посока да тръгнат. Сметнаха, че е най-добре всеки да тръгне накъдето иска. Сбогуваха се и всеки закуцука накъдето му видят очите. Тримата преживяха много приключения и във Фантазия сега се разказват безброй предания за тяхното безсмислено търсене. Но това са други приказки и ще бъдат разказани друг път.
А колкото до черните кухи метални великани, оттогава те не са помръднали от онова място в полето, близо до Града на бившите царе. Върху тях се изваля много дъжд и сняг, те ръждясаха и постепенно затънаха в земята, прави или изкривени на една страна. И до днес могат да се видят много от тях. Това място има лоша слава и всеки странник го заобикаля. Но нека сега се върнем при: Бастиан.
Докато следваше лъкатушещата пътека из розовия гъсталак, той съгледа нещо, което много го учуди. През нито едно от странстванията си по пътищата на Фантазия не бе видял пътепоказател. Този имаше формата на ръка, която сочеше в определена посока.
„Към Къщата на промените“ беше написано на нея.
Без да бърза, Бастиан тръгна накъдето показваше стрелката, Наслаждаваше се на уханието на многобройните рози и все повече се развеселяваше. Имаше чувството, че му предстои някакво радостно събитие.
Накрая той достигна права алея с топчести дървета, целите окичени с напращели червени ябълки. В края на алеята се показа къща и когато се приближи, Бастиан забеляза, че тя има много странен вид — той никога не бе виждал по-смешна къща. Висок остър покрив стърчеше като палячовска шапка върху една сграда, наподобяваща по-скоро грамадна тиква, защото беше топчеста, а стените й — осеяни с много подутини, които стърчаха като шкембета и придаваха на къщата закръглен и добродушен вид. Имаше и няколко прозорци, и врата, всичките някак си криви и изкорубени, сякаш отворите им бяха изрязани недотам умело в тиквата.
Докато Бастиан се приближаваше към къщата, забеляза, че тя бавно и непрекъснато се променя. Това ставаше с такова спокойствие, с каквото само охлювът подава рогцата си. Например върху дясната страна се образува малка издатина, която постепенно се превърна в еркер с кула. Едновременно с това един от прозорците на лявата страна се затвори и постепенно изчезна. От покрива израсна комин, а над входната врата се образува малко балконче с метален парапет.
Бастиан бе спрял и с удивление и радост наблюдаваше непрекъснатите изменения. Сега му стана ясно защо се казваше Къщата на промените.
Той още беше там, когато от вътрешността на къщата Долетя топъл, приятен женски глас:
— Ах — помисли си Бастиан, — колко приятен глас! Де тази песен да беше за мен!
Гласът отново започна да пее:
Гласът покори Бастиан. Той беше убеден, че така може да пее само много добър човек. Почука на вратата и оттам се чу:
— Влез! Влез, прекрасно мое момче!
Бастиан отвори вратата и видя пред себе си уютна, не особено голяма стая, през чиито прозорци проникваха лъчите на слънцето. В средата имаше кръгла маса, а на нея — различни подноси и кошници, препълнени с непознати за Бастиан цветни плодове. До масата седеше жена, която също приличаше малко на ябълка, така червени и закръглени бяха бузите й, толкова здраве и обаяние излъчваше тя.