— Често ли трябва да се местиш? — попита той.
— О, не — отвърна Дамата Аиуола, — най-много три-четири пъти на ден. Понякога Къщата на промените си прави просто шега и изведнъж всички стаи се обръщат наопаки, подът е горе, а таванът — долу, или нещо от този род. Но това си е чиста лудория и щом започна да я увещавам, тя веднага се вразумява. Всъщност това е една мила къща и на мен ми е добре в нея. Да знаеш само колко сме се смели двете.
— Та това не е ли опасно? — осведоми се Бастиан. — Искам да кажа нощем, когато човек спи и стаята започне да става все по-малка и по-малка?
— Какво си мислиш, прекрасно момче — извика Дамата Аиуола едва ли не възмутена, — та тя ме обича, а и теб те обича. Тя ти се радва.
— А ако не обича някого?
— Нямам представа. Що за въпрос поставяш! Досега тук не е имало друг освен теб и мен.
— Ах, така ли! — възкликна Бастиан. — Тогава аз съм първият ти гост?
— Естествено.
Бастиан огледа огромното помещение.
— Просто да не повярваш, че тази стая може да се побере в къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова голяма.
— Къщата на промените — обясни Дамата Аиуола — е по-голяма отвътре, отколкото отвън.
Междувременно се бе здрачило и в стаята постепенно започна да се смрачава. Бастиан се облегна назад в големия си стол и подпря глава. Някак си странно му се доспа.
— Мила Дама Аиуола — попита той, — защо ме чакаш толкова отдавна?
— Винаги съм искала да имам дете — отвърна тя, — малко детенце, което да глезя, което да се нуждае от моята нежност, за което да се грижа… някое като теб, мое прекрасно момче.
Бастиан се прозя. Чувстваше, че топлият й глас го приспива и че не може да му устои.
— Но ти нали каза — отвърна той, — че твоята майка и твоята баба също са ме чакали?
Лицето на Дамата Аиуола вече бе изчезнало в мрака.
— Да, и майка ми, и баба ми са желали да имат дете — чу той гласа й. — Но едва аз се сдобих.
Очите на Бастиан се затваряха. С мъка той попита:
— Защо, та нали майка ти е имала теб, когато си била малка, а баба ти — майка ти? Значи и те са имали деца?
— Не, мое прекрасно момче — отвърна тихо гласът, — при нас е другояче. Ние не умираме и не се раждаме. Макар и да сме различни, си оставаме все същата Дама Аиуола. Когато майка ми остаря, тя изсъхна, листата й опадаха както на дърветата през зимата и тя се затвори в себе си. Това продължи дълго, но един ден започнаха да покарват нови листа, пъпки, цветове, а накрая и плодове. Така се появих аз, защото новата Дама Аиуола бях аз. Същото се е случило и с моята баба, когато майка ми се появила на този свят. Ние, Дамите Аиуола, можем да се сдобием с дете едва след като повехнем. Но тогава ние сме деца на самите себе си и не можем вече да бъдем майки. Затова толкова се радвам, че сега си при мен, мое прекрасно момче…
Бастиан не каза нищо повече. Беше се унесъл в сладка дрямка и думите й минаваха като напевна реч покрай ушите му. Чу как тя стана, приближи се към него и се наведе. Погали го нежно по косата и го целуна по челото. После усети, че го вдига и го изнася на ръце. Той облегна глава на рамото й като малко дете. Все по-дълбоко и по-дълбоко потъваше в топлата тъма на съня. Стори му се, че го събличат и го поставят в меко и приятно ухаещо легло. Последното нещо, което чу сякаш някъде много, много отдалече, беше как приятният глас тихичко запява една песничка:
Когато се събуди на следващата сутрин, той се чувстваше така добре и толкова доволен, както никога досега. Огледа се и видя, че се намира в уютна малка стаичка, при това в детско креватче! Всъщност то беше много голямо или по-точно така сигурно изглежда леглото в очите на едно малко дете. За миг това му се стори смешно, защото съвсем не беше вече малко дете. Все още притежаваше всички сили и способности, с които го бе дарила Фантазия, а и знакът на Детската царица висеше на врата му. В следващия момент обаче му стана безразлично дали някому ще се стори смешно, че лежи тук, или не. И бездруго никой освен него и Дамата Аиуола нямаше да научи за това, а те двамата знаеха, че всичко е наред.
Той стана, изми се, облече се и излезе. Слезе по дървената стълба и се озова в голямата трапезария, която обаче през нощта се бе превърнала в кухня. Дамата Аиуола го чакаше вече със закуската. И тя беше в прекрасно настроение, всичките й цветя цъфтяха, тя пееше, смееше се и дори затанцува с него около кухненската маса. След като се наяде, го прати навън да подиша чист въздух.
В обширния розов гъсталак, сред който се намираше Къщата на промените, май цареше вечно лято. Бастиан поскита наоколо — наблюдаваше пчеличките, които неуморно обикаляха из цветовете, заслуша се в птичките, чуруликащи от всички храсталаци, игра си с гущерите, а те бяха толкова доверчиви, че пълзяха по ръката му, както и със зайчетата, които се оставяха да ги гали. Понякога полягаше под някой храст и се наслаждаваше на сладкия мирис на розите, гледаше с притворени очи слънцето и оставяше времето да ромоли като поточе, без да мисли за нищо определено.