Така минаваха дни, от дните ставаха седмици, а той не се интересуваше за нищо. Дамата Аиуола беше весела, Бастиан се бе оставил изцяло на нейната майчина грижовност и нежност. И му се струваше, че без да е съзнавал, отдавна е жадувал за нещо, което сега получаваше в изобилие. И просто не можеше да му се насити.
За кратко време той преброди цялата Къща на промените от тавана до зимника. Това беше занимание, при което не може да ти доскучае, тъй като помещенията непрекъснато се променят и човек постоянно открива нещо ново. Явно къщата се стараеше да забавлява госта. Предлагаше му стаи за игра, железопътни линии, куклен театър и пързалки, та дори и голяма въртележка.
Понякога пък Бастиан предприемаше целодневни пътешествия из околността. Но той никога не се отдалечаваше много от Къщата на промените, защото често и внезапно го спохождаше страшен глад и трябваше да хапне от плодовете на Аиуола. Едва изтрайваше да се върне при нея и да се наяде до насита.
Вечер те често водеха дълги разговори. Той й разказваше за всичко, което бе преживял във Фантазия, за Перелин и Граограман, за Ксайде и Атрею, когото тежко бе ранил, а може би дори убил.
— Вършех всичко както не трябва — говореше той, — съвсем погрешно разбирах нещата, Месечка ми Даде толкова много, а с даровете й аз донесох само нещастия за мен самия и за Фантазия.
Дамата Аиуола го гледа дълго.
— Не — отвърна тя, — не вярвам да е така. Ти си вървял по пътя на желанията, а той никога не е прав. Вървял си по криви пътеки, но това е твоят път. И знаеш ли защо? Ти си от онези хора, които могат да се върнат едва след като открият извора, от който блика Водата на живота. А това е най-потайното кътче на Фантазия. До него не е лесно да се стигне.
И след кратко мълчание тя добави;
— Всеки път, който води натам, в края на краищата е правилен.
Тогава изведнъж Бастиан се разплака. Той сам не знаеше защо. Но имаше чувството, че от сърцето му падна камък, който се превърна в сълзи. Той плачеше ли, плачеше и просто не можеше да спре. Дамата Аиуола го взе в скута си и започна да го гали нежно, а той зарови лице в цветята на гърдите й — и плака, докато се измори.
Тази вечер те не говориха нищо повече.
Едва на следващия ден Бастиан още веднъж я разпита за пътя, който търсеше:
— Знаеш ли къде се намира Водата на живота?
— На границата на Фантазия — каза Аиуола.
— Но Фантазия няма граници — отвърна той.
— О, не, има, но те не са отвън, а вътре в нея. Там, откъдето Детската царица получава цялата си власт и където тя самата не може да отиде.
— Й аз трябва да намеря това място? — попита Бастиан угрижено. — Не е ли вече твърде късно?
— Има само едно желание, с което можеш да достигнеш дотам — с последното.
Бастиан се уплаши.
— Но, мила Дама Аиуола… за всяко мое желание, което Златин изпълняваше, аз все забравях по нещо. И сега ли ще бъде така?
Тя кимна бавно.
— Но аз още нищо не забелязвам.
— А другите пъти забелязваше ли? Не можеш да се сетиш за нещо, което вече си забравил.
— А какво ще забравя сега?
— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Иначе ще се опиташ да спреш хода на нещата.
— Нима трябва всичко да загубя?
— Нищо не се губи, само се превръща в нещо друго.
— Но тогава — Бастиан беше разтревожен — трябва може би да побързам. Сигурно не бива да оставам повече тук.
Тя погали косата му.
— Не се безпокой. Ще продължи колкото трябва. Ти ще разбереш, когато се пробуди последното ти желание, а и аз също.
И от този ден наистина нещо започна да се променя, въпреки че самият Бастиан нищо не усещаше. Преобразуващата сила на Къщата на промените си казваше думата. Но като всички истински промени и тази протичаше бавно, също както никнат растенията.
Дните в Къщата на промените отминаваха, а лятото все още продължаваше. Бастиан не преставаше да се радва като дете на милувките на Дамата Аиуола. Нейните плодове му бяха вкусни също както в самото начало, но постепенно гладът му се утоли. Сега ядеше по-малко. И тя го забеляза, но не му каза нищо. Той започна да се насища и на грижите, и на нежността й. А колкото повече намаляваше нуждата му от тях, толкова повече зажадняваше за нещо съвсем друго, което не бе изпитвал никога досега и което коренно се различаваше от всичките му досегашни желания — той копнееше сам да може да обича. С учудване и тъга осъзна, че никога не е можел да обича. Но това го караше още по-силно да жадува за това.