И една вечер, когато отново седяха заедно, той разказа на Дамата Аиуола за желанието си.
След като го изслуша, тя дълго мълча. Погледът й се задържа върху Бастиан, но той не разбираше изражението на очите й.
— Сега вече намери последното си желание — рече тя, — твоята истинска воля е да обичаш.
— Но, мила Дама Аиуола, кажи ми защо не мога да обичам?
— Ще можеш едва след като пиеш от Водата на живота — отвърна тя — и ти не ще можеш да се върнеш в твоя свят, без да занесеш и другиму от нея.
Смутен, Бастиан млъкна.
— А ти? — попита той. — Ти също ли си пила от нея?
— Не, при мен е другояче — каза Дамата Аиуола. — На мен ми е нужен само някой, когото да обсипя с изобилието си.
— Нима това не беше любов?
Дамата Аиуола помисли малко и отговори:
— То беше онова, което ти си пожела.
— Създанията на Фантазия също ли не могат да обичат като мен? — попита той боязливо.
— Казват, че във Фантазия имало някои създания, на които било разрешено да пият от Водата на живота, но никой не знае кои са те — отвърна тя тихо. — А има и една поличба, за която рядко говорим. Според нея след много, много години ще дойде време, когато хората ще донесат любовта във Фантазия. Тогава двата свята щели да се слеят. Но какво значи това, аз не знам.
— Мила Дама Аиуола — Бастиан говореше също така тихо, — ти обеща да ми кажеш, когато му дойде времето, какво е трябвало да забравя, за да намеря последното си желание. Сега вече настъпи ли този момент?
Тя кимна.
— Трябваше да забравиш баща си и майка си. Сега нямаш нищо друго, освен своето име.
Бастиан се замисли.
— Баща си и майка си? — повтори той бавно. Но тези думи вече не му говореха нищо. Той не можеше да си спомни за тях. — Какво да правя сега? — попита той.
— Трябва да ме напуснеш — отвърна тя, — престоят ти в Къщата на промените свърши.
— И къде трябва да отида?
— Твоето последно желание ще те води. Гледай да не го загубиш!
— Веднага ли трябва да тръгна?
— Не, вече е късно. Утре рано, когато пукне зората. Остава ти още една нощ в Къщата на промените. Хайде да вървим да спим.
Бастиан стана и пристъпи към нея. Едва сега, когато се доближи, той забеляза в тъмнината, че всичките й листа бяха повехнали.
— Не се безпокой! — каза тя. — И утре сутринта изобщо не ме поглеждай. Тръгни по своя път! Всичко е както трябва. Лека нощ, мое прекрасно момче.
— Лека нощ, мила Дама Аиуола — измърмори Бастиан.
После той се качи в стаята си.
Когато на следващия ден слезе долу, видя, че Дамата Аиуола все още седи на същото място. Всичките й листа, цветове и плодове бяха изпопадали. Тя бе затворила очи и приличаше на черно изсъхнало дърво. Бастиан стоя дълго пред нея и я гледа. Тогава вратата, която водеше навън, изведнъж се отвори.
Преди да излезе, той пак се обърна назад и каза, без да знае дали го казва на Дамата Аиуола, на къщата или и на двете:
— Благодаря, благодаря за всичко!
После прекрачи прага на вратата. За една нощ навън бе настъпила зима. Снегът стигаше до колене и от цветущия скат, осеян с рози, бяха останали само черни трънливи храсти. Не подухваше никакъв ветрец. Беше ужасно студено и цареше гробна тишина.
Бастиан понечи да се върне в къщата, за да вземе мантията си, но всички врати и прозорци бяха изчезнали. Тя бе затворена отвсякъде. Тракайки със зъби, той тръгна на път.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Мината с картините
Южното слънце грееше слабо, когато Йор, слепият миньор, излезе пред колибата си и се ослуша. Накъдето и да погледнеше, се ширеше снежно поле. Цареше пълна тишина, така че острият му слух долови скърцането на снега под краката на странника, макар той да беше още много далече. Стъпките се приближаваха към колибата. Йор беше едър възрастен мъж, по лицето му нямаше ни брада, ни бръчки. Всичко по него — дрехите, лицето, косите, беше сиво като камък. Както стоеше, без да помръдва, приличаше на голяма статуя, изваяна от лава. Тъмнееха само слепите му очи и дълбоко в тях, мъждукаше нещо като. малко пламъче,
Бастиан — той беше този странник — се приближи и каза:
— Добър ден. Аз се заблудих. Търся извора, от който блика Водата на живота. Можеш ли да ми помогнеш?
Миньорът се вслуша в гласа, който говореше.
— Ти не си сбъркал пътя — промълви той. — Но говори тихо, иначе ще се разпаднат картините ми.