Миньорът обърна лице към него. Сега то беше осветено само от лъчите на малкото пламъче в огнището. Слепите му очи пак гледаха през Бастиан, вперени далече напред.
— Чуй, Бастиан Балтазар Букс — каза той, — аз не обичам да говоря много. Предпочитам тишината. Но едно ще ти кажа за пръв път и за последен път. Ти търсиш Водата на живота. Иска ти се да можеш да обичаш, за да се завърнеш в своя свят. Но лесно е да се каже — да обичаш! Нали Водата на живота ще те попита кого? Защото не може да обичаш просто така, някак си или изобщо. Но ти си забравил всичко освен името си. И ако не си в състояние да отговориш, няма да ти позволят да пиеш. Единственото, което може да ти помогне, е да намериш отново някой свой забравен сън, картина, която да те заведе при извора. Но затова ще трябва да забравиш и последното, което още притежаваш — самия себе си. А това означава упорит и продължителен труд. Запомни добре думите ми, защото никога вече няма да ги изрека.
След това той легна на дървения нар и заспа. На Бастиан не му остана нищо друго, освен да се примири с твърдия студен под. Но това ни най-малко не го разтревожи.
Когато на следващата сутрин се събуди със сковано тяло, Йор вече бе излязъл. Вероятно бе отишъл в рудника Минроуд. Бастиан сам си сипа чиния гореща супа, която го стопли, но не му се услади особено. Толкова беше солена, че имаше вкус на сълзи и пот.
После излезе и тръгна да броди из снега, обикаляйки многобройните картини по широкото поле. Разглеждаше ги внимателно една след друга, защото вече знаеше, че бъдещето му зависи от това. Но не можа да открие нито една, която поне малко да го развълнува. Всичките му бяха напълно безразлични.
Привечер видя Йор да излиза от шахтата в кош, теглен нагоре от въже. На гърба си като самар носеше различни по големина плочи от същата тънка слюда. Бастиан тръгна мълчаливо след него, а той повторно отиде навътре в полето, за да постави внимателно новите си находки в пухкавия сняг — в края на една от редиците. Една от картините представляваше мъж, който вместо гърди имаше кафез с два гълъба. Друга изобразяваше каменна жена, яхнала голяма костенурка. На една много малка картина беше разперила крила пеперудка, но петната по тях бяха с формата на букви. Имаше и други картини, но нито една не говореше нищо на Бастиан.
Когато отново седнаха с миньора в колибата, той го попита:
— Какво става с тия картини, когато снегът се стопи?
— Тук е вечна зима — отвърна Йор.
Това беше всичко, което си казаха тази вечер.
През следващите дни Бастиан продължи да разглежда картините една след друга, за да открие нещо познато или поне по-разбираемо… Но всичко беше напразно. Вечер седяха с миньора в колибата и тъй като той мълчеше, Бастиан също свикна да не говори. Полека-лека той възприе от Йор начина, по който се движеше, внимаваше да не вдига шум, за да не се разпаднат картините.
— Днес видях всички картини, сред тях няма нито една за мен.
— Лошо, лошо — отвърна Йор.
— Какво да правя сега? — попита Бастиан. — Да чакам новите картини, които ще изнесеш?
Йор мисли известно време, после поклати глава.
— На твое място — прошепна той — щях сам да сляза в мината Минроуд и да копая в забоя.
— Но аз нямам твоите очи — рече Бастиан, — не мога да виждам в тъмнината.
— Нима по време на дългото пътуване не ти дадоха нищо, с което да си светиш? — попита Йор и погледът му отново прониза Бастиан. — Никакъв светещ камък или каквото и да е, с което да можеш сега да си помогнеш?
— О, да — отвърна Бастиан тъжно, — но аз използвах Ал Тсахир за нещо друго.
— Лошо — повтори Йор с каменно лице.
— Какво ще ме посъветваш? — попита Бастиан.
Миньорът мълча дълго, преди да отговори.
— Ами тогава ще трябва да работиш на тъмно.
Тръпки полазиха Бастиан. Той все още притежаваше силите и безстрашието, които му бе дал Златин, но мисълта, че трябва да лежи Там долу, в глъбините на земята, в пълен мрак, го смрази чак до мозъка на костите. Не каза нищо повече и двамата легнаха да спят.
На следващата сутрин миньорът го разтърси за рамената.
Бастиан се изправи.
— Изяж супата си и ела! — заповяда рязко Йор.
Бастиан го направи.
Той последва миньора до шахтата, качи се заедно с него в коша и двамата се спуснаха в мината Минроуд. Навлизаха все по-навътре и по-навътре. Отдавна последната слаба светлинка, която проникваше през отвора на шахтата, бе изчезнала, а кошът слизаше все по-надолу и по-надолу в мрака. Накрая се удари в нещо твърдо и ето че достигнаха дъното. Слязоха.
Тук долу беше много по-топло, отколкото горе, където беше зима. Много скоро Бастиан целият плувна в пот, защото се мъчеше да не изгуби в тъмнината бързо вървящия пред него миньор. Те лъкатушиха през безброй галерии, подземни ходове, а понякога и цели зали, както можеше да се разбере от тихото ехо на стъпките им, На няколко пъти Бастиан се удари много лошо в издадените скали и подпори, но Йор не обърна никакво внимание на това.