През този първи ден, а също и през няколко от следващите, хванал ръцете му, миньорът мълчаливо го учеше как умело да разделя един от друг тънките, безкрайно крехки слоеве слюда и грижливо да ги оставя настрана. Служеха си с инструменти, които на пипане приличаха на дървени или рогови шпакли; той така и не ги видя, защото, когато приключваха работа, винаги ги оставяха в забоя.
Полека-лека се научи да се ориентира в пълния Мрак долу. С някакво ново чувство, което не би могъл да обясни, той разпознаваше галериите и подземните ходове. И един ден безмълвно, Само докосвайки го с ръцете си, Йор му каза, че отсега нататък трябва да работи сам в една ниска галерия, където можеше да се стигне единствено пълзешком, Бастиан го послуша. В забоя беше много тясно, над него тежеше бремето на прастарите скали.
Свил се на кравай като неродено дете в утробата на майка си, той лежеше в мрачните глъбини на Фантазия и търпеливо копаеше в устоите й, за да намери забравен сън — картина, която можеше да го отведе при Водата на живота.
И тъй като не виждаше във вечната нощ на земните глъбини, не можеше нито да избира, нито да преценява. Оставаше му надеждата, че някога случайността или милостивата съдба ще му поднесе точно картината, която търси. Вечер след вечер той изнасяше горе на чезнещата светлина онова, което бе успял да откърти от недрата на мината Минроуд. И вечер след вечер разбираше, че е работил напразно. Но Бастиан не се оплакваше и не се възмущаваше. Той не изпитваше никакво съжаление към себе си. Станал беше мълчалив и тих. Въпреки че силите му бяха неизчерпаеми, често усещаше умора.
Не може да се каже колко продължи това сурово изпитание, защото такава работа не може да се измерва с дни или месеци. Все пак една вечер дойде дългоочакваното събитие. Той донесе една картина, която така го натъжи, че едва се въздържа да не извика от изненада и с това да развали всичко.
Върху тънка плоча от слюда — тя не беше особено голяма, приблизително с размерите на нормална страница от книга — се виждаше съвсем ясно и отчетливо някакъв мъж, облечен с бяла престилка. В едната си ръка държеше гипсова отливка от протеза. Неговата стойка и кроткото, загрижено изражение на лицето му дълбоко разчувстваха Бастиан. Ала най-много го измъчваше, дето мъжът е замразен в прозрачен като стъкло леден блок. Той беше окован от дебел слой лед, от който никой не можеше да го измъкне.
Докато Бастиан разглеждаше поставената в снега картина, в него се събуди копнежът да отиде при непознатия мъж. Това чувство сякаш долетя от далечината като морска вълна, която в началото почти не се вижда, но колкото по-близо и по-близо идва, става все по-грамадна, извисява се като къща и разрушава и помита всичко по пътя си. За Бастиан това беше така внезапно, че от уплаха едва си пое въздух. Сърцето го прободе — не беше достатъчно голямо, за да побере този силен копнеж. И вълната отвлече всичко, което все още помнеше за себе си. Той забрави и последното, което имаше — собственото си име.
Когато по-късно отиде при Йор в колибата, не каза нищо. Миньорът също мълчеше, но дълго го гледа, като погледът му сякаш пак се рееше из хоризонта. И за пръв път по сивите като камък черти на лицето му се прокрадна усмивка. Въпреки цялата умора момчето, което сега вече нямаше име, тази нощ не можа да заспи. То непрекъснато виждаше пред себе си картината. Струваше му се, че мъжът иска да му каже нещо, но не може, защото е затворен в ледения блок. Момчето без име искаше да му помогне, искаше да разтопи леда. И като в някакъв сън наяве то виждаше как прегръща ледения блок, за да го стопи с топлината на тялото си. Но всичко беше напразно.
Тогава изведнъж чу какво иска да му каже мъжът. Не го чу с ушите си, а дълбоко в сърцето си:
— Моля те, помогни ми! Не ме оставяй! Сам няма да мога да се освободя от този лед. Помогни ми! Само ти можеш да ме освободиш… само ти!
Когато на следващата сутрин се надигна в ранни зори, момчето без име каза на Йор:
— Днес аз няма да дойда с теб в мината Минроуд.
— Ще ме напуснеш ли?
Момчето кимна.
— Отивам да търся Водата на живота.
— Намери ли картината, която ще те води?
— Да.
— Ще ми я покажеш ли?
Момчето отново кимна. Двамата отидоха в снежното поле, където лежеше картината. Момчето я погледна, а Йор вместо към нея насочи слепите си очи към неговото лице и те отново не виждаха него, а се рееха из далечината. Миньорът сякаш дълго се вслушва в нещо. Накрая кимна.