— Тогава ще те вземем с нас! — изрева грамадният орляк и започна да се върти презглава.
Хиляди малки ръчички го хванаха и се опитаха да го издигнат нагоре. Момчето се съпротивляваше със сетни сили и отбиваше молците във всички посоки. Но те непрекъснато се връщаха като освирепели оси.
Сред това цвъртене и пищене от далечината изведнъж се чу тих, но мощен звън, който проехтя като голяма бронзова камбана.
И ето че галиматийците мигновено побягнаха и изчезнаха в небето като тъмен рояк.
Момчето, което нямаше вече име, коленичи в снега. Пред него лежеше картината му, разпаднала се на прах. Загубил беше всичко, което имаше. Вече нямаше кой да го отведе при Водата на живота.
Когато погледна нагоре, успя да различи, че недалече от него на полето стоят две фигури — една голяма и една малка. Той избърса очите си и погледна още веднъж. Това бяха Фухур, белият Дракон на щастието, и Атрею.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Водата на живота
Явно не знаейки какво да прави, момчето, което вече нямаше име, стана и се запъти към Атрею. След това спря. Атрею не направи нищо, само го гледаше внимателно и спокойно. Раната на гърдите му вече не кървеше.
Те стояха дълго един срещу друг, но никой от двамата не пророни дума. Беше толкова тихо, че всеки чуваше дъха на другия.
Момчето без име бавно посегна към златната верижка, която висеше на врата му, и свали Златин. Наведе се и внимателно сложи Съкровището в снега пред краката на Атрею. Още веднъж разгледа за момент двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали опашките си и образуваха елипса. След това остави амулета.
И в този момент Златин започна така да сияе и да грее, че заслепено, момчето трябваше да затвори очи, сякаш бе гледало срещу слънцето. Когато отново ги отвори, видя, че се намира в зала, чийто купол беше голям колкото небесния свод. Стените бяха изградени от блокове златна светлина, а сред това необятно помещение лежаха двете змии, грамадни като крепостна стена.
Атрею, Фухур и момчето без име стояха един до друг откъм черната змийска глава, която бе захапала опашката на бялата змия. Неподвижното й око наблюдаваше тримата със зеницата, която странно стърчеше напред. В сравнение с окото те бяха ужасно малки, дори и Драконът на щастието приличаше на бяла гьсеничка.
Неподвижните огромни тела на змиите блестяха като неизвестен метал, едното — катраненочерно, а другото — сребристобяло. И гибелта, която се таеше в тях, беше укротена само защото бяха в плен една на друга. Пуснеха ли се, щеше да дойде краят на света. Това беше съвсем ясно.
Но оковани една в друга, те пазеха Водата на живота. Защото в средата на обграденото от тях място бълбукаше пълноводен извор, а струята му танцуваше нагоре-надолу и падайки, образуваше хиляди причудливи фигури, които се сменяха много по-бързо, отколкото можеше да проследи погледът. Разпенената вода се разбиваше и образуваше фина мъгла, в която златната светлина се пречупваше във всички цветове на дъгата. Сякаш хиляди гласове ликуваха, пееха, викаха и бушуваха от радост и възторг.
Момчето без име гледаше водата като човек, умиращ от жажда, но не знаеше как да стигне до нея. Змийската глава не помръдваше.
Фухур вдигна внезапно глава. Неговите рубиненочервени очи искряха.
— И вие ли разбирате какво казва водата? — попита той.
— Не — отвърна Атрею, — аз нищо не разбирам.
— Просто не знам как е възможно — прошепна Фухур, — но аз разбирам всичко съвсем ясно. Може би защото съм Дракон на щастието. Езиците на радостта са сходни.
— Какво казва водата? — попита Атрею.
Фухур се вслуша внимателно и започна бавно да повтаря дума по дума онова, което чуваше:
Фухур отново слуша известно време и каза:
— Непрекъснато вика: „Пий! Пий! Прави това, което желаеш!“
— Но как можем да стигнем дотам? — попита Атрею.
— Тя иска да знае имената ни — рече Фухур.
— Аз съм Атрею! — извика Атрею.
— А аз Фухур — рече Фухур.
Момчето без име стоеше безмълвно.
Атрею го погледна, после го хвана за ръка и извика:
— Той е Бастиан Балтазар Букс.
— Тя пита — преведе Фухур — защо той сам не го каже?
— Не може — рече Атрею, — забравил е всичко.
Фухур слуша отново известно време ромоленето на водата.
— Но тя казва, че без памет той не може да се явява тук. Никъде няма да го пуснат.
— Вместо него аз съм съхранил всичко, което ми е разказвал за своя свят — извика Атрею. — Ще отговарям от негово име.