Фухур се ослуша.
— Те питат от къде на къде правиш това.
— Аз съм му приятел — отговори Атрею.
Фухур пак се вслушва внимателно няколко минути.
— Не е ясно — прошепна той на Атрею — дали ще приемат този довод… Сега говорят за раната ти. Искат да знаят как се е стигнало дотам.
— И двамата бяхме прави — каза Атрею, — и двамата сбъркахме. Но сега Бастиан доброволно предаде Златин.
Фухур се ослуша и после кимна.
— Да — каза той, — сега признават довода ти. Това място е Златин. Казват ни, че сме добре дошли.
Атрею погледна нагоре към огромния златен купол.
— Всеки от нас — прошепна той — го е носил на врата си… Дори и ти, Фухур, го носи за малко.
Драконът на щастието му направи знак да мълчи и отново се вслуша в песента на водата.
После преведе:
— Златин е вратата, която търси Бастиан. Той от самото начало я носи със себе си. Но тя казва, че змиите няма да позволят той да вземе със себе си нищо от Фантазия. Затова Бастиан трябва да върне на Детската царица всички дарове. Иначе няма да може да пие от Водата на живота.
— Но ние се намираме в нейния знак извика Атрею. — Нима тя самата не е тук?
— Водата казва, че Месечка няма власт над това място. Единствено нейният крак не може да стъпи тук. Тя не може да влезе във вътрешността на Сиянието, защото не може да се откъсне от него.
Атрею млъкна слисан.
— Сега пита дали Бастиан вече е готов? — продължи Фухур.
— Да, готов е — рече Атрею високо.
И в същия момент огромната черна змийска глава започна бавно да се надига, без при това да изпуска от устата си опашката на бялата змия. Грамадните тела се огънаха и образуваха висока порта, половината от която беше черна, а другата половина — бяла.
Атрею хвана Бастиан за ръка и го поведе през тази зловеща порта към бликащия извор, който сега се открояваше пред очите им с цялото си величие и блясък. Фухур ги следваше. И докато вървяха напред, с всяка следваща крачка Бастиан започна да се отърсва от приказните дарове, които бе получил във Фантазия. Красивият, силен и безстрашен юнак се превърна отново в малко, пълно и срамежливо момче. Дори дрехите му, които в Минроуд при Йор бяха заприличали на парцали, изчезнаха напълно. Така той стоеше гол и бос под голямата златна елипса, от средата на която бликаше Водата на живота и се издигаше нагоре като кристално дърво.
В този последен миг той не притежаваше вече никакви дарове от Фантазия, споменът за неговия свят и за самия него все още не се бе върнал и той се почувства напълно несигурен. Вече просто не знаеше на кой свят принадлежи и дали наистина някога е съществувал.
После обаче, без много да мисли, скочи в кристално чистата вода, започна да се премята, да диша шумно, да пръска и да улавя с уста искрящия порой от капки. Колко ли пи, докато утоли жаждата си? И ето че го обзе чувство на радост, което постепенно завладя цялото му тяло — от главата до петите. Радост, че живее и че е този, който е. Защото сега отново знаеше кой е и къде е мястото му. Чувстваше се като новороден. И най-хубавото беше, че сега искаше да е това, което е. Дори и да му се предлагаха много други възможности, той не би избрал никоя друга. Защото сега знаеше — на този свят има хиляди, хиляди форми на радост, но те се свеждат всъщност до една — радостта да обичаш, така че е все едно.
Тази радост Бастиан запази дълго след като се върна в своя свят и когато порасна, и дори когато остаря, тя никога вече не го напусна. Остана в сърцето му и в най-трудните мигове на живота го караше да се усмихва и да утешава другите.
— Атрею — извика той приятеля си, който заедно с Фухур стоеше в края на голямата златна елипса, — ела и ти! Ела! Пий! Прекрасно е!
Атрею, смеейки се, поклати глава.
— Не — отвърна той, — този път ние само те съпровождаме.
— Този път ли? — попита Бастиан. — Какво искаш да кажеш?
Атрею се спогледа с Фухур и после каза:
— Ние двамата сме били вече тук, само че не познахме веднага мястото, защото тогава ни доведоха и ни отведоха, докато спяхме. Сега обаче вече си спомнихме.
Бастиан излезе от водата.
— Сега пак знам кой съм — каза той, сияейки.
— Да — рече Атрею и кимна, — веднага те познах. Сега си същият както по-рано, когато те видях във Вратата с вълшебното огледало.
Бастиан погледна нагоре към разпенената искряща вода.
— Бих искал да занеса и на баща ми — извика той през оглушителния шум, — но как?
— Мисля, че е невъзможно — отвърна Атрею, — нали нищо не може да се изнесе отвъд Фантазия.
— Е, на Бастиан е разрешено! — обади се Фухур, чийто глас отново ехтеше като меден звън на камбана. — Той ще може!