— Какво искаш от мен, чужденецо? — попита той. — Защо си дошъл в шатрата ми и не ме остави да свърша лова си? Когато ме извикаха, лъкът ми беше вече опънат и ако днес бях убил големия бизон, утре щях да бъда ловец. Сега трябва да чакам цяла година. Защо бе нужно всичко това?
Старият кентавър го гледаше втренчено с неразбиращ поглед.
— Какво искаш да кажеш — попита той накрая, — че ти си Атрею ли?
— Да, чужденецо.
— Да не би да има някой друг, някой възрастен мъж, опитен ловец със същото име?
— Не, аз съм Атрею и няма друг със същото име.
Старият кентавър се отпусна в постелята и изпъхтя.
— Едно дете! Малко момче! Ама наистина трудно могат да се разберат решенията на Детската царица!
Атрею мълчеше и чакаше, без да помръдне.
— Извинявай, Атрею — каза Кайрон, който с мъка можеше да овладее възбудата си, — нямах намерение да те оскърбявам, но всичко дойде просто много ненадейно. Честно казано, не мога да го побера в главата си! Не знам какво да мисля вече! Сериозно се питам дали Детската царица е знаела добре какво върши, когато е избрала дете като тебе. Това е истинско безумие! И ако тя го е направила с пълно съзнание, тогава… тогава…
Той поклати нервно глава и изстена:
— Не! Не! Ако знаех при кого ме праща, щях направо да откажа да ти предам поръчението й. Да, щях да откажа.
— Какво поръчение? — попита Атрею.
— Това е нечувано! — извика Кайрон в нов пристъп на раздразнение. — Вероятно дори и за най-големия и опитен герой ще бъде невъзможно да изпълни поръчението й, а за теб… Тя те праща да търсиш в неизвестността нещо, което никой не знае какво е. Никой не може да ти помогне, нито да те посъветва, никой не може да предвиди какво те очаква. И въпреки това ти трябва веднага, още сега, без никакво отлагане да решиш ще приемеш ли поръчението или не. Няма нито секунда за губене. Аз препусках десет дни и нощи без почивка, за да стигна при теб. Обаче сега… сега почти ми се иска изобщо да не бях идвал тук. Твърде стар съм, силите ми се изчерпаха. Дай ми, моля те, глътка вода!
Атрею донесе една стомна прясна вода от извора. Кентавърът пи на един дъх, после обърса брадата си и каза с по-спокоен тон:
— А, благодаря, хубаво ми дойде! Сега вече се чувствам по-добре. Слушай, Атрею, не е казано, че трябва непременно да приемеш поръчението. Детската царица ти оставя правото сам да решиш. Тя нищо не ти заповядва. Аз ще й обясня и ще се намери друг. Не е възможно да е знаела, че си толкова малко момче. Тя те е сбъркала с някого другиго, това е единственото обяснение.
— Какво е поръчението? — поиска да узнае Атрею.
— Да се намери лек за Детската царица — отговори кентавърът — и да се спаси Фантазия.
— Та тя болна ли е? — попита Атрею учудено.
Кайрон започна да разказва какво е състоянието на Детската царица и какво съобщават вестоносците от всички части на Фантазия.
Атрею задаваше все нови и нови въпроси, а кентавърът отговаряше, доколкото можеше. Разговорът им продължи до среднощ. И колкото по-добре Атрею разбираше какви размери е придобило бедствието, сполетяло Фантазия, толкова по-ясно върху първоначално непроницаемото му лице се изписваше истинско изумление.
— А аз нищо не съм чул за всичко това — измърмори накрая той с пребледнели устни.
Кайрон погледна момчето сериозно и угрижено изпод рунтавите си бели вежди.
— Сега знаеш как стоят нещата и може би ще разбереш защо загубих самообладание, като те видях. И все пак Детската царица назова твоето име. „Иди и потърси Атрею! — каза ми тя и допълни: — Аз се уповавам единствено на него. Питай го дали би тръгнал да търси спасение за мен и Фантазия по широкия бял свят.“ Така ми каза. Не зная защо изборът й е паднал върху теб. Може би само едно момче като теб е в състояние да разреши тази непосилна задача. Това аз не знам, а и не мога да ти дам никакъв съвет.
Атрею седеше с наведена глава и мълчеше. Той разбираше, че го изправяха пред изпитание, което беше много, много по-голямо от лова му. То едва ли бе по силите на най-големите ловци и следотърсачи, а какво оставаше за него.
— Е? Ще тръгнеш ли? — осведоми се тихо старият кентавър.
Атрею повдигна глава и го изгледа.
— Ще тръгна — каза той твърдо.
Кайрон поклати бавно глава, след това свали верижката със златния амулет от врата си и я окачи на Атрею.