Пълното момче не знаеше какво да отговори. Сви леко рамене и се обърна към изхода.
— Ама че обноски… — чу то зад гърба си боботещия глас, — обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.
— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.
— Доста странно име — изръмжа мъжът, — с тези три Б-та. Е, разбира се, ти не си виновен за това, не си се кръстил сам така. Аз се казвам Карл-Конрад Кореандер.
— Но това са три К-та — обади се момчето със сериозен глас.
— Хм! — изръмжа старият. — Вярно!
После изпусна няколко облачета тютюнев дим.
— Е, все едно как се казваме, нали и без друго няма де се видим пак. Сега ми се ще да узная само още едно нещо — защо нахлу преди малко така в магазина ми. Човек неминуемо ще си помисли, че бягаш от някого. Така ли е?
Бастиан кимна. Кръглото му лице стана изведнъж още по-бледо, а очите му се ококориха още повече.
— Може би си обрал касата на някой магазин — предположи господин Кореандер — или пък си пребил някоя стара жена, или каквото вършите там още. Да не би полицията да е по петите ти, детето ми?
Бастиан поклати глава.
— Хайде, признай си — каза господин Кореандер, — от кого бягаше?
— От другите.
— От кои други?
— От децата в моя клас.
— Защо?
— Те… не ме оставят на мира.
— Е, и какво правят?
— Причакват ме пред училище…
— И после?
— После ми подвикват какви ли не глупости. Бутат ме и ми се подиграват.
— И ти търпиш това?
Господин Кореандер наблюдава известно време момчето с неодобрение и после попита:
— А защо не им цапнеш един по носа?
Бастиан го погледна учудено.
— Не обичам тези работи. Освен това не мога да се боксирам добре.
— И да се биеш ли не можеш? — полюбопитства господин Кореандер. — А да тичаш, да плуваш, да играеш футбол и гимнастика? Нито едно ли от тези неща не умееш да правиш?
Момчето поклати глава.
— С други думи, ти си един слабак, така ли? — каза господин Кореандер.
Бастиан повдигна рамене.
— Но да говориш все пак можеш — продължи господин Кореандер. — Защо не им отвърнеш, когато ти се подиграват?
— Веднъж го направих…
— Е, и…
— Те ме пъхнаха в една кофа за смет и вързаха капака. Виках два часа, докато някой ме чуе.
— Хм — изръмжа господин Кореандер, — и сега вече не смееш.
Бастиан кимна с глава.
— Значи си пъзлъо — установи господин Кореандер.
Бастиан сведе глава.
— Ти да не си някой зубрач, а? Отличникът на класа, само шестици, любимецът на учителите, истина е, нали?
— Не — отговори Бастиан и продължи да гледа надолу, — миналата година останах да повтарям класа.
— Боже мой — извика господин Кореандер, — значи за нищо не те бива. Бастиан мълчеше. Той продължаваше да стои, отпуснал безпомощно ръце, и от палтото му капеше вода.
— А какво ти викат, когато се заяждат с тебе — поинтересува се господин Кореандер.
— А! Какво ли не.
— Например?
— „Дебеланко, дебеланко, седнал на дебела сянка,
леко сянката потрепна, дебеланко се сепна:
Ех, че тежичко било това мое свръхтегло!“1
— Не е особено остроумно — каза господин Кореандер. — И какво друго? Бастиан се поколеба, преди да изброи:
— Фантазьор, глупак, самохвалко, лъжец…
— Фантазьор ли? Че защо?
— Понякога си говоря сам.
— И какво си говориш например?
— Съчинявам си приказки, измислям имена и думи, каквито не е имало досега, и разни други неща.
— Та ти туй ли намери да си разправяш сам на себе си? Че защо?
— Ами никой друг не се интересува от това.
Господин Кореандер се замисли и известно време мълча.
— И какво е мнението на родителите ти по този въпрос?
Бастиан не отговори веднага. Едва след малко той промълви:
— Татко не казва нищо. Никога не говори. На него всичко му е все едно.
— А майка ти?
— Нея я няма вече.
— Родителите ти разведени ли са?