— Не, тя почина — каза Бастиан.
В този момент звънна телефонът. Господин Кореандер се надигна с доста усилия от креслото и влезе, като влачеше краката си, в един малък кабинет. Там вдигна слушалката и Бастиан неясно долови как господин Кореандер казва името си. След това вратата на кабинета се затвори и вече не се чуваше нищо друго, освен приглушен говор.
Бастиан стоеше и просто не можеше да проумее какво бе станало с него, та беше казал и признал всичко това. Той мразеше да го разпитват. Внезапно го жегна мисълта, че много ще закъснее за училище — да, точно така, трябваше да побърза, да хукне веднага, обаче той дори не се помръдна от мястото си, просто не можеше да се реши да тръгне. Нещо го задържаше, но не знаеше какво.
От кабинета продължаваше да се чува приглушеният глас. Разговорът по телефона се беше проточил много.
Бастиан осъзна изведнъж, че през цялото време е гледал вторачено книгата, която преди беше държал в ръцете си господин Кореандер и която сега лежеше на фотьойла. Той просто не можеше да откъсне очи от нея. Тя сякаш излъчваше някаква сила и тази сила го привличаше непреодолимо като магнит.
Той се приближи до креслото, бавно протегна ръка и докосна книгата… в този момент нещо в него каза „щрак“, сякаш се беше затворил някакъв капан. Обзе го смътното чувство, че с това докосване е започнало нещо неизбежно, което отсега нататък ще се намеси в живота му.
Той повдигна книгата и я огледа от всички страни. Корицата беше от коприна с цвят на стара мед. При всяко движение тя проблясваше. Докато я прелистваше набързо, видя, че е напечатана в два различни цвята. Илюстрации май нямаше, но затова пък — прекрасни големи начални букви. Когато Бастиан се вгледа още веднъж по-внимателно в корицата, откри върху нея две змии — една светла и една тъмна. Те си бяха захапали опашките и по този начин образуваха елипса. В тази елипса със странни заврънкулки беше изписано заглавието:
Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.
Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора — толкова страсти.
За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.
Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…
Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…
Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…
Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.
Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст — приказка, която никога да не свършва! Книга на книгите!
Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!
Каквото и да струваше? Лесно беше да се каже! Дори и да можеше да предложи повече от трите марки и петнайсет пфенига джобни пари, които имаше в себе си… Този недружелюбен господин Кореандер му беше дал твърде ясно да разбере, че няма да му продаде нито една книга. А за подаряване и дума не можеше да става. Работата беше безнадеждна.