И все пак Бастиан знаеше, че не ще може да си тръгне без книгата. Сега му стана ясно, че изобщо беше дошъл тук само заради тази книга, тя го беше повикала по някакъв тайнствен начин, защото е искала да бъде при него, защото всъщност му е принадлежала открай време!
Бастиан се вслуша в разговора, който, както и преди, се чуваше от кабинета.
Докато се усети, бързо мушна книгата под палтото си и я притисна с две ръце към тялото си. Без да вдига какъвто и да било шум, той тръгна заднишком към вратата на магазина, гледайки страхливо другата, която водеше към кабинета. Предпазливо натисна дръжката. Искаше да избегне шума на месинговите звънчета, затова отвори стъклената врата само колкото да се провре. После тихо и внимателно я затвори отвън.
Едва сега хукна да бяга.
Тетрадките, учебниците и кутията с писалките подскачаха в чантата и тракаха в такт със стъпките му. Нещо го прободе в хълбока, но той продължи да бяга.
Дъждът и влагата проникваха през палтото на Бастиан, но той не усещаше нищо. Беше му горещо, ала не само от бягането.
Съвестта му, която преди това в книжарницата хич и не беше проговорила, сега внезапно се обади. Всички онези причини, които му се бяха стрували толкова убедителни, станаха изведнъж съвсем несъстоятелни, топяха се като снежни човеци, докоснати от огнения дъх на някой змей.
Той беше откраднал. Той беше крадец!
Онова, което беше извършил, бе дори по-лошо от обикновена кражба. Втора такава книга положително нямаше. Навярно тя беше и най-голямото богатство на господин Кореандер. А да откраднеш на един цигулар цигулката или на един цар — короната, е все пак нещо по-друго от това, да вземеш пари от една каса.
И както бягаше, той притисна още по-силно книгата към тялото си. Не искаше да я загуби, независимо от това какво щеше да го сполети. Тя беше за него всичко, което все още притежаваше на този свят.
Опита се да си представи как баща му седи в голямата, обзаведена като лаборатория стая и работи. Около него бяха пръснати гипсови отливки на човешки челюсти, защото беше зъботехник. Бастиан никога не се беше замислял дали всъщност татко му обича тази работа. За пръв път му идваше наум, но ето че вече не можеше да го попита.
Ако се върнеше сега вкъщи, баща му щеше да излезе от лабораторията, с бяла престилка, държейки може би в ръка някакъв гипсов модел на челюст, и да попита:
— Вече се връщаш?
— Да — щеше да отговори Бастиан.
— Днес нямахте ли училище?
Той видя безмълвното, тъжно лице на баща си и разбра, че е невъзможно да го излъже. Но пък и истината не би могъл да му каже. Не, единственото, което можеше да направи, е да отиде някъде другаде, някъде далече. Баща му не биваше да узнае, че синът му е станал крадец. А може би той няма и да забележи, че Бастиан е изчезнал. Тази мисъл дори малко го успокои.
Бастиан беше престанал да тича. Сега ходеше бавно и съзря в дъното на улицата сградата на училището. Без да усети, беше минал по обичайния път. Въпреки че тук-там се мяркаха хора, улицата му се видя безлюдна. На закъснелия все му се струва, че животът около училището е замрял. С всяка следваща крачка Бастиан усещаше как страхът му расте. Той и бездруго изпитваше страх от училището, мястото на всекидневните му поражения, страх от учителите, които бащински апелираха към съвестта му или изливаха яда си върху него, страх от другите деца, които му се присмиваха и не пропускаха случай да му покажат колко е непохватен и беззащитен. Училището винаги му се беше струвало един безкраен затвор, едно наказание, което продължава, докато пораснеш, и просто трябва да бъде излежано мълчаливо и покорно.
Но сега, когато вървеше по кънтящите коридори, миришещи на паркетин и мокри палта, когато дебнещата тишина на сградата изведнъж запуши ушите му с тапи от памук и когато най-накрая застана пред вратата на класната стая, боядисана също като околните стени в цвят на стар спанак, на него му стана ясно, че отсега нататък тук нищо не го задържа. Та той трябваше да се махне. Тогава защо да не го направи веднага.
Но къде?
Бастиан беше чел в книгите с приказки за момчета, които отиват да служат на някой кораб и тръгват по широкия свят да търсят щастието си. Едни стават пирати или герои, други се връщат след’ много години в родината си като богати мъже, без някой да се досети кои са.
Но Бастиан не смяташе, че това е по силите му. Той изобщо не можеше да си представи, че ще го вземат юнга на някой кораб. Освен това нямаше и понятие, как да се добере до пристанищен град, където има параходи, позволяващи подобни смели начинания.