— Да можех да разбера — промърмори той — какво всъщност става в една книга, докато е затворена. Разбира се, вътре има само букви, отпечатани върху хартията, но въпреки това… там все пак трябва да става нещо, защото, като я отворя, всички те изведнъж се превръщат в приказка. В нея има герои, които още не съм срещал, какви ли не случки, приключения и боеве… понякога дори се развихрят морски бури или пък човек попада в непознати страни и градове. Нали всичко това по някакъв начин съществува в книгата. Е, естествено, трябва да я прочетеш, за да го изживееш, но то се намира вътре още отпреди. Ще ми се да разбера в какъв вид.
И изведнъж го обзе едва ли не тържествено настроение.
Той се разположи удобно, взе книгата, разтвори първата страница и започна да чете
ПЪРВА ГЛАВА
Фантазия в беда
Абсолютно всички животни в Чуруликащата гора се бяха скрили в бърлогите, гнездата и дупките си.
Беше полунощ и по върховете на прастарите грамадни дървета свистеше и бушуваше вихърът. Дебелите като кули стволове скърцаха и стенеха.
Една слаба светлина се стрелна внезапно на зигзаг между дърветата, поспря тук-там, трептейки, после полетя нагоре, приседна на един клон и веднага забърза по-нататък. Беше светещо кълбо с размерите на детска топка. Придвижваше се с големи подскоци, от време на време докосваше земята и пак политаше нагоре. Това обаче не беше никаква топка.
Беше една блуждаеща светлинка, която на всичко отгоре бе объркала пътя. Така че всъщност имахме работа с някаква заблудена блуждаеща светлинка, а това дори и във Фантазия се среща доста рядко. Обикновено тъкмо блуждаещите светлинки карат другите да се заблудят…
Във вътрешността на светещото кълбо се виждаше малко, подвижно създание, което скачаше и тичаше колкото сили има.
Не беше нито от мъжки, нито от женски пол, защото при блуждаещите светлинки не съществуват такива различия. В дясната си ръка държеше миниатюрно бяло знаменце, което се вееше след него. Следователно ставаше дума за пратеник или посредник.
Нямаше опасност по време на големите си подскоци в тъмнината да се блъсне в някой дънер, защото блуждаещите светлинки са невероятно чевръсти и бързи, дори умеят да сменят посоката и по време на скоковете си. Оттам произлизаше и зигзагообразната й траектория, въпреки че тези същества винаги се движат в определена посока.
Така продължи до момента, когато подмина една издадена скала и уплашено се върна назад. Квичейки като кученце, блуждаещата светлинка се настани в хралупата на едно дърво и премисли малко, преди да се реши да излезе и предпазливо да погледне иззад ръба на скалата.
Пред нея се простираше малка горска полянка и там, осветени от неголям огън, седяха три създания, различни на вид и по ръст. По корем се беше излегнал един великан, дълъг почти три метра, който изглеждаше така, сякаш всичко по него е направено от сив камък. Той се беше опрял на лакти и гледаше огъня. Пред набразденото му от вятъра каменно лице — някак неестествено малко на фона на грамадните рамене — стърчаха подредени като стоманени длета зъби. Блуждаещата светлинка разбра, че той е от рода на каменоядите. Това бяха същества, които живееха в една планина на невероятно голямо разстояние от Чуруликащата гора, но те не само живееха в тази планина, те живееха от нея, защото малко по малко я изяждаха. Препитаваха се със скали. За щастие се задоволяваха с малко и им стигаше веднъж на няколко седмици или месеца да поемат една-единствена хапка от тази много питателна за тях храна. Пък и нямаше кой знае колко каменояди, а освен това планината беше голяма. Обаче, тъй като тези същества живееха там от дълго време и достигаха далече по-дълбока старост от повечето други създания във Фантазия, в течение на годините планината беше придобила доста странен вид. Осеяна с дупки и пещери, тя наподобяваше голямо парче сирене ементал. Затова и се наричаше Проядената планина.
Но каменоядите не само се хранеха със скалите, те правеха от тях всичко, което им е нужно — мебели, колиби, обувки, инструменти, та дори и часовници с кукувички. Затова не бива да се учудваме, че зад този каменояд стоеше велосипед, който изцяло беше направен от въпросния материал и притежаваше две колела, наподобяващи грамадни воденични камъни. По външен вид той май повече приличаше на парен локомотив с педали.
Второто същество, което седеше вдясно от огъня, беше един добър нощен дух. Той бе най-много два пъти по-голям от блуждаещата светлинка и наподобяваше черна като катран, покрита с козина гъсеница, приседнала на земята. Докато говореше, оживено размахваше двете си мънички розови ръчички, а там, където под черната чорлава коса вероятно се криеше лицето, грееха като месечина две кръгли очи.