— Идете да ги повикате — рекъл той. Когато братята дошли, султанът им рекъл:
— Поканих ви при себе си, а вие ме ругаете отгоре на това.
— Че как те ругаем? — попитали братята. Преди султанът да отговори, дошъл господарят на камилата, когото те срещнали на пътя. Той дошъл да се оплаче на султана, че тия младежи откраднали камилата му.
Султанът попитал братята:
— Защо сте откраднали камилата?
— Та мигар сме я откраднали, султане? — зачудили се братята. — Мигар той ни е видял с нея?
Стопанинът на камилата отговорил:
— Те ми описаха всичките й белези. А биха ли могли да ги кажат, ако не бяха я виждали?
— Как сте узнали белезите на камилата, без да я видите? — попитал султанът.
Най-големият рекъл:
— Познах, че е камила, по следите й.
Средният рекъл:
— Познах, че носи железни пръти, тъй като копитата й бяха оставили много дълбока следа. Разбрах, че носи тежък товар, а какво може да бъде по-тежко от железни пръти?
Най-малкият рекъл:
— Познах, че е минала приблизително преди час, тъй като следите й бяха затъпкани от хората, които са минали след нея. Ние ги срещнахме, а камилата не видяхме.
Султанът отговорил на стопанина на камилата:
— Те не са откраднали твоята камила, върви си в къщи.
Преди той да си отиде, дошъл да се оплаче човекът, който търсел жена си.
— Господарю, те отвлякоха жена ми.
— Защо сте направили това? — попитал султанът братята.
— Не, ние не сме отвлекли жена му! — провикнали се братята.
— Тогава как знаете белезите й, ако не сте я видели? — попитал този човек.
Най-големият рекъл:
— Аз го попитах: „Човекът, когото търсиш, жена ли е?“ Мигар това е кражба, господарю?
Средният рекъл:
— Познах, че е жена, тъй като видях златна гривна под дървото, дето е седяла, но не я пипнах.
Най-малкият рекъл:
— Познах, че има на гърба си дете, тъй като тя не би си отишла без гривната. Тя я е дала на детето да си поиграе с нея, гривната се е изплъзнала от ръцете на детето, а майката не е знаела за това.
— Правдиви са думите ви — рекъл султанът. — Те не са видели жена ти. Върви си!
След това дошъл човекът, на когото бил убит бащата, и рекъл:
— Те убиха баща ми.
— Защо сте направили това? — попитал султанът младежите.
— Не, господарю, ние не сме го убивали.
— А откъде тогава знаете как е изглеждал? — възкликнал човекът.
Най-големият отговорил:
— Покрай нас мина ей този човек и попита не сме ли срещали някого. „Мъж ли?“ — попитах аз. — „Да“ — отговори той. Мигар това е убийство, господарю?
Средният отговорил:
— Познах, че е имал брада, тъй като видях дълги косми на гърдите му, и разбрах, че му няма брадата.
Най-малкият отговорил:
— Познах, че е на седемдесет-осемдесет години по неговата кръв. Тя е бледа, в нея има много вода. А такава кръв, знам, имат само старците.
— Правдиви са думите им — рекъл султанът. — Те не са убили твоя баща. Иди си в къщи!
Султанът бил учуден от мъдрите отговори на братята. И сега поискал да узнае какво значела думата „съмнителен“.
— Кажете ми защо казахте: кашата е съмнителна, козето месо е съмнително и аз съм съмнителен.
Най-големият отговорил:
— Кашата е съмнителна, тъй като оризът е дълъг и дебел. Знам, че такъв ориз расте по гробовете, тъй като там почвата е много плодородна. А кашата от такъв ориз мигар не е съмнителна?
Средният отговорил:
— Месото е съмнително, тъй като е много тлъсто. Знам, че този козел не е кърмен от коза.
Най-малкият отговорил:
— Познах, че султанът е съмнителен по неговия изглед.
Султанът много се разсърдил. Повикал надзирателя на плантациите си и го попитал за ориза.
— Да, господарю, оризът наистина е расъл по гробовете — отговорил той.
— А козелът?
— Да, господарю, майка му умря, когато беше мъничък, и магарица го откърми с млякото си.
„Правдиви са думите им“ — помислил султанът. След това повикал майка си и й заповядал да му разкаже цялата истина за него. Майка му рекла:
— Наистина, синко, ти не си син на умрелия султан, ти си син на моя пръв мъж — бедуина.
„Тези младежи нямат по ум равни на себе си“ — помислил султанът. Той щедро ги надарил и им позволил да се върнат в къщи. Понеже се страхувал да не би да разкажат на хората, че той не е син на умрелия султан, решил да ги убие, но така, че никой да не узнае за това. И когато братята се приготвили за път, той взел три червени дрехи и ги облякъл с тях, а на синовете си турил бели дрехи.
— Идете да изпратите гостите — рекъл им султанът. А когато те излезли, повикал воините си и им заповядал да вървят подир тях и да убият онези младежи, които ще носят червени дрехи.