Слизат гостите по моста.
Кани ги Салтан на гости.
Гледат: в златния дворец
цар Салтан седи с венец,
а сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
все край царя се въртят,
с четири очи следят.
Царят гостите тогава
на трапеза настанява,
пита: „Как сте, господа?
Дълго ли сте по вода?
Зло, добро ли преживяхте?
Чудеса какви видяхте?“
Рекли: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят;
нищо лошо зад морето,
има чудо под небето:
остров стръмен и богат
и на него — чуден град
със дворци и черкви златни
и градини необятни;
там елха се зеленей
и кристален дом светлей —
дом на катеричка жива,
и каква е закачлива!
Пее песнички цял ден,
гризе орехи весден,
но не прости и чепати,
а с черупчици от злато,
ядки бисерни блестят,
а слуги отвред следят,
Зърнахме и друго чудо:
закипи морето лудо
и когато с вой и бяг
то достигне оня бряг
и облей скалата яка,
тридесет и три юнака
в златни брони слизат там —
във очите с ясен плам,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели,
юначините отбор
с главатаря Черномор.
Няма стража по-надеждна,
по-безстрашна и прилежна.
Князът има си жена,
дивна като светлина,
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява;
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей.
Княз Гвидон там управлява,
всичко живо го прославя;
той изпраща ти поклон
и упреква те Гвидон:
«Гост да ни е обещава,
а пък все не се вестява.»“
Царят тук не изтърпял,
заповед за път издал.
А сестрите във палата
рекли с хитрата си сватя:
да не види царят жив
нивга острова красив.
Цар Салтан се не предава
и за миг ги усмирява:
„Цар ли съм или дете?“
Плахо замълчали те.
„Днес потеглям!“ —
с крак той тропнал
и вратата шумно хлопнал.
От прозореца следи
князът сините води:
те са тихи, не бушуват,
само леко се вълнуват,
под безоблачния свод
се показва чуден флот:
пори волно океана
флотата на цар Салтана.
Скочил княз Гвидон за миг,
рекъл с гръмогласен вик:
„Родна майчице — награда!
Ти, княгино моя млада!
Погледнете: хей оттам
иде татко ми насам!“
Флотът към брега приижда,
князът през тръбата вижда:
царят в кораба богат
гледа приказния град;
с него са сестрите лихи,
с него е и Бабариха,
те се чудят до една
на незнайната страна.
В миг топове загърмели
и камбани проехтели.
Слязъл на брега Гвидон,
срещнал татко си с поклон,
срещнал и сестрите лихи
с злата сватя Бабариха;
с царя към града вървял,
нито дума не мълвял.
Всички влизат във палата:
в златни брони пред вратата
царят вижда храбреци —
тридесет и три момци,
всички хубави и смели,
едри, млади, обгорели
юначините отбор
с главатаря Черномор.
Влязъл царят в ширни двори:
под елха съгледал горе —
катеричка песен пей,
гризе орех, клон люлей,
вади бисери самичка
и ги пуща във торбичка;
дворът в светлия палат
с златни люспи бил посят.
Гостите поглеждат с ласка
към княгинята прекрасна:
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей;
със походка величава
на паун наподобява;
и свекърва си така
води нежно под ръка…
Царят в миг познал жена си,
буйна радост го понася.
Изведнъж дъхът му спрял.
Царят в сълзи се облял.
Той прегърнал си жената
и синчето, и снахата,
седнали те най-подир
и започнал весел пир.
А сестрите във палата
с Бабариха — злата сватя,
го ударили на бяг;
ала ги довели пак.
Всичко сторено признали,
каели се и ридали;
царят, весел този път,
пуснал ги да си вървят.
През деня гуляли, пили,
после в сън се потопили.
С пиво, мед и аз гулях,
но едва мустак допрях.