Выбрать главу

Александър Пушкин

Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Вечер… в стаята седят три девици и предат. „Ако бих била царица — каза първата девица, — бих приготвила сама пир за цялата земя.“ „Ако бих била царица — каза нейната сестрица, — аз платна ще натъка, всичко с тях ще облека.“ „Ако бих била царица — казва третата сестрица, — царя ни ще наградя — син-юнак ще му родя.“
Щом го каза, в тъмнината скръцна тихичко вратата, влезе тук самият цар — на страната господар. Чул бе всичко, що говорят: той стоял бе зад стобора; най хареса, най разбра той последната сестра. „Мила, хубава девице — каза той, — бъди царица и роди ми ти юнак, щом настъпи есен пак. Вий сестрици-гълъбици, с мен и с вашата сестрица тръгвайте за дом богат, ще живеете в палат. Първата ще е готвачка, а пък втората — тъкачка.“
Всички с годеника-цар влязоха в палата стар. Царят дълго не мая се: още вечерта венча се. И на веселба, игра, той покани, насъбра гости знатни, именити; младоженците честити след богат, разкошен пир легнаха си най-подир. В гняв готвачката беснее, а сестра й — сълзи лее, те завиждат и сумтят, от злина и яд кипят. А пък младата царица помни, що като девица тя на царя обеща, и зачена през нощта.
Тръгна царят да воюва, със жена си се сбогува, каза да се пази тя, вярна да е в обичта. И докато той воюва, по жена и дом тъгува, тя роди му хубав син — колкото един аршин. И над своето детенце бди — орлица над орленце,
вест на царя праща тя, че е станал той баща. А със сватя Бабариха тъй сестрите й решиха: пратеника да възпрат и да я оклеветят; вестоносец друг си хващат, друга вест на царя пращат: че си има той царче, не момиче, не момче, не позната животинка, а невиждана гадинка.
Царят, щом узна това, своя гняв сдържа едва; и без малко не обеси този, що вестта донесе. Но престана да крещи и разумно той реши: нека те да го почакат — лично той да види как е.
Конник — вестоносец млад, влиза в царския палат… А сестрите с Бабариха пак се сдумаха, решиха някак да го оберат: здравата го те поят и торбата му пребъркват, и писмо там друго пъхват. И с това писмо оттам при болярите пиян носи заповед такава: „Царят строго повелява да удавят, умъртвят и жена му, и синът.“ Щом така желае царят, натъжените боляри влизат в спалнята и там пред царицата едвам не заплакват, но повтарят, що е заповядал царят; те прочитат го на глас и веднага, в тоя час я затварят със детето в бъчва — хвърлят ги в морето — цар Салтан уж бил решил, той така бил наредил.
Трепкат, светят си звездите, пляскат, гонят се вълните; облак се в небето рей, бъчвата вълна люлей. И царицата във нея плаче, блъска се, слабее; а пък царското дете — не с дни — с часове расте. Плаче майката, горката… А детето на вълната дума: „Ти си ми добра и във своята игра в морските скали се плискаш и отиваш, дето искаш, потопяваш ти брегът, кораби по теб вървят — не губи ни, пощади ни и на суша изхвърли ни!“ Чу вълната, заплющя, на брега веднага тя бъчвата изнесе леко и отля се пак далеко. Майката с момчето там чувствуват брега едвам; Бог дотука ги опази, но навън как да излязат? А момчето посъбра сили и с глава опря здравото дебело дъно. „Тук прозорец ще издъня!“ — каза то и след това дъното изби с глава.
Вдъхнаха навън дълбоко; гледат — хълм в поле широко, и море, и дъб зелен там на хълма извисен. А момчето за вечеря мисли нещо да намери. Прът откърши от дъбът, лък изви от този прът и със шнура си набързо краищата той завърза, за стрела изостри тръст и заспуска се чевръст край брега във долината — дивеч търси край водата.
До морето стигна той, чува стон, сподавен вой… Ей морето се люлее, ясно — работата зле е: ястреб със крила плющи и над лебед се върти, лебедът водата плиска, мъти я, шуми и писка … Злият хищник настървен удря с клюн окървавен … Но стрела запя ваблизо, ястреба за миг прониза и кръвта му зашуртя, и царевичът се спря; гледа — ястребът се дави, но не птичи глас издава, стене, писка и реве, че го лебедът кълве, гибелта му ускорява, със крило го бие, дави, към царевича възви и на руски промълви: „Ти си мой добър спасител, избавител, отмъстител, не тъжи, че тоя ден ще гладуваш зарад мен, че си хвърлил ти стрелата, нека туй да е бедата. Със добро ще ти платя, щедро ще те наградя: ти спаси не лебед-птица, а спаси от смърт девица, в ястреб ти стрела заби, но магьосник зъл уби. Туй ще помня аз навеки и отблизо и далеко с теб ще бъда, а сега ти върви си без тъга.“