Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Александър Пушкин Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Вечер… в стаята седят
три девици и предат.
„Ако бих била царица —
каза първата девица, —
бих приготвила сама
пир за цялата земя.“
„Ако бих била царица —
каза нейната сестрица, —
аз платна ще натъка,
всичко с тях ще облека.“
„Ако бих била царица —
казва третата сестрица, —
царя ни ще наградя —
син-юнак ще му родя.“

Щом го каза, в тъмнината
скръцна тихичко вратата,
влезе тук самият цар —
на страната господар.
Чул бе всичко, що говорят:
той стоял бе зад стобора;
най хареса, най разбра
той последната сестра.
„Мила, хубава девице —
каза той, — бъди царица
и роди ми ти юнак,
щом настъпи есен пак.
Вий сестрици-гълъбици,
с мен и с вашата сестрица
тръгвайте за дом богат,
ще живеете в палат.
Първата ще е готвачка,
а пък втората — тъкачка.“

Всички с годеника-цар
влязоха в палата стар.
Царят дълго не мая се:
още вечерта венча се.
И на веселба, игра,
той покани, насъбра
гости знатни, именити;
младоженците честити
след богат, разкошен пир
легнаха си най-подир.
В гняв готвачката беснее,
а сестра й — сълзи лее,
те завиждат и сумтят,
от злина и яд кипят.
А пък младата царица
помни, що като девица
тя на царя обеща,
и зачена през нощта.

Тръгна царят да воюва,
със жена си се сбогува,
каза да се пази тя,
вярна да е в обичта.
И докато той воюва,
по жена и дом тъгува,
тя роди му хубав син —
колкото един аршин.
И над своето детенце
бди — орлица над орленце,

Царят, щом узна това,
своя гняв сдържа едва;
и без малко не обеси
този, що вестта донесе.
Но престана да крещи
и разумно той реши:
нека те да го почакат —
лично той да види как е.

Конник — вестоносец млад,
влиза в царския палат…
А сестрите с Бабариха
пак се сдумаха, решиха
някак да го оберат:
здравата го те поят
и торбата му пребъркват,
и писмо там друго пъхват.
И с това писмо оттам
при болярите пиян
носи заповед такава:
„Царят строго повелява
да удавят, умъртвят
и жена му, и синът.“
Щом така желае царят,
натъжените боляри
влизат в спалнята и там
пред царицата едвам
не заплакват, но повтарят,
що е заповядал царят;
те прочитат го на глас
и веднага, в тоя час
я затварят със детето
в бъчва — хвърлят ги в морето —
цар Салтан уж бил решил,
той така бил наредил.

Трепкат, светят си звездите,
пляскат, гонят се вълните;
облак се в небето рей,
бъчвата вълна люлей.
И царицата във нея
плаче, блъска се, слабее;
а пък царското дете —
не с дни — с часове расте.
Плаче майката, горката…
А детето на вълната
дума: „Ти си ми добра
и във своята игра
в морските скали се плискаш
и отиваш, дето искаш,
потопяваш ти брегът,
кораби по теб вървят —
не губи ни, пощади ни
и на суша изхвърли ни!“
Чу вълната, заплющя,
на брега веднага тя
бъчвата изнесе леко
и отля се пак далеко.
Майката с момчето там
чувствуват брега едвам;
Бог дотука ги опази,
но навън как да излязат?
А момчето посъбра
сили и с глава опря
здравото дебело дъно.
„Тук прозорец ще издъня!“ —
каза то и след това
дъното изби с глава.

Вдъхнаха навън дълбоко;
гледат — хълм в поле широко,
и море, и дъб зелен
там на хълма извисен.
А момчето за вечеря
мисли нещо да намери.
Прът откърши от дъбът,
лък изви от този прът
и със шнура си набързо
краищата той завърза,
за стрела изостри тръст
и заспуска се чевръст
край брега във долината —
дивеч търси край водата.

До морето стигна той,
чува стон, сподавен вой…
Ей морето се люлее,
ясно — работата зле е:
ястреб със крила плющи
и над лебед се върти,
лебедът водата плиска,
мъти я, шуми и писка …
Злият хищник настървен
удря с клюн окървавен …
Но стрела запя ваблизо,
ястреба за миг прониза
и кръвта му зашуртя,
и царевичът се спря;
гледа — ястребът се дави,
но не птичи глас издава,
стене, писка и реве,
че го лебедът кълве,
гибелта му ускорява,
със крило го бие, дави,
към царевича възви
и на руски промълви:
„Ти си мой добър спасител,
избавител, отмъстител,
не тъжи, че тоя ден
ще гладуваш зарад мен,
че си хвърлил ти стрелата,
нека туй да е бедата.
Със добро ще ти платя,
щедро ще те наградя:
ти спаси не лебед-птица,
а спаси от смърт девица,
в ястреб ти стрела заби,
но магьосник зъл уби.
Туй ще помня аз навеки
и отблизо и далеко
с теб ще бъда, а сега
ти върви си без тъга.“